— Очакваш да повярваме, че могъщ хибрид инкубус ще позволи на едно смъртно момиче да го държи затворен в стаята си?
Джон поклати глава с досада.
— Говорим за Ридли, хора. Мисля, че всички имате ужасния навик да я подценявате. Когато иска нещо, тя намира начин да го получи.
Всъщност всички знаехме, че е прав.
— Казва истината, чичо Макон — обади се Рийс от мястото, което бе заела до камината.
— Абсолютно ли си сигурна?
Рийс не се заяде с Макон, както с нас, когато се усъмнихме в силите й.
— Сигурна съм.
Джон изглеждаше облекчен.
Лив пристъпи напред, с червения си бележник в ръка. Тя не се интересуваше защо Ридли бе направила нещо. Искаше фактите.
— Знаел си, че те търсим, нали? — попита тя Джон.
— Аха. Но не сте единствените.
Лив и Макон поканиха всички ни да седнем край масата с Джон, но Линк отказа. Облегна се на стената, близо до камината, с намръщена физиономия. Освен всички инкубуски неща Джон бе успял да промени Линк по начин, който не разбирах. Знаех обаче и нещо, което Джон не знаеше. Макар Линк да обичаше да подлудява момичетата, това нямаше значение за него. Той искаше само едно момиче, а в момента никой от нас не знаеше къде да го намери.
— Ейбрахам доста се постара, за да те открие; буквално разкъса града на части. И искам да знам защо. Той не прави нищо без причина.
Макон задаваше въпроси, а Лив бързо записваше отговорите на Джон. Рийс седеше срещу него и следеше и за най-малката следа от лъжа.
Джон сви рамене.
— Не съм сигурен. Той ме намери, когато бях дете, но определено не беше бащинската фигура, която едно момче може да иска, нали се сещате…
Макон кимна.
— Каза, че те е намерил. Какво е станало с родителите ти?
Джон се размърда неудобно на мястото си.
— Не знам. Те изчезнаха. Почти съм убеден, че са ме изоставили, защото съм… нали знаете, различен.
Лив спря да пише.
— Всички чародейци са различни.
Джон се разсмя.
— Аз не съм типичен чародеец. Силите ми не се проявиха, когато станах тийнейджър. — Лив го погледна с недоумение. Той посочи към бележника й. — Не се разсейвай, ще искаш да запишеш тази част.
Тя повдигна вежди. Субектът демонстрира агресивно отношение. Представях си как го записваше.
— Роден съм така и силите ми само се усилваха с времето. Знаете ли какво е да си способен да правиш нещо, което никой на твоята възраст не може?
— Да.
В гласа на Лив имаше и тъга, и съчувствие. Тя винаги е била по-умна от всички около нея, създаваше устройства за измерване на Луната или някакви други неща, от които никой не се интересуваше или разбираше. Макон изучаваше Джон и се виждаше как бившият инкубус в него преценява този странник.
— И какви точно са тези твои сили, като изключим, че си неуязвим за светлината?
— Обичайните инкубуски неща — увеличени сили, слух, обоняние. Мога да Пътувам. И момичетата си падат много по мен. — Джон млъкна и погледна към Лена, сякаш имаха някаква обща тайна. Тя извърна очи.
— Не чак толкова, колкото си мислиш — обадих се аз.
Той се усмихна, наслаждавайки се на гневния поглед на Макон.
— Е, мога да правя и някои други нещица.
Лив го изгледа.
— Например?
Линк бе скръстил ръце, гледаше втренчено вратата и се преструваше, че не слуша. Но знаех, че го прави. Независимо дали го искаше или не, той и Джон бяха свързани. Колкото повече знаеше за него, толкова повече щеше да може да разбере себе си.
Джон погледна Рийс, после Лена. Каквото и да беше, не искаше да го казва.
— Случайни неща.
Очите на Макон трепнаха.
— Какви случайни неща? Би могъл да разясниш малко.
Джон се предаде.
— Звучи по-специално, отколкото е. Всъщност не е чак толкова голяма работа. Но мога да поглъщам други сили.
Лив спря да пише.
— Като Емпат?
Бабата на Лена беше Емпат и можеше да заема временно силите на други чародейци, но никога не беше описвала дарбата си с думата „поглъщам“.
Джон поклати глава.
— Не. Аз ги запазвам.
Очите на Лив се разшириха от удивление.
— Казваш, че можеш да откраднеш силите на другите чародейци?!
— Не. Те също си ги запазват, но и аз ги имам. Аз съм нещо като колекционер.