— Но как е възможно това? — попита Лив.
Макон се облегна назад в креслото си.
— Ще ми бъде много интересно да чуя отговора на този въпрос, мистър Брийд.
Джон погледна отново към Лена. Исках да прескоча масата и да го фрасна в лицето.
— Трябва само да ги докосна.
— Какво? — възкликна Лена. Изглеждаше така, сякаш я бе шамаросал.
Това ли бе правил с ръцете си, докато я прегръщаше по време на танца им в клуба в Тунелите? Или когато сядаше зад него на мотора му? Поглъщаше силите й като паразит?
— Не го правя съзнателно. То просто се случва. Дори не знам как да използвам повечето сили, които притежавам.
— Но съм сигурен, че Ейбрахам знае — каза Макон и си наля чаша тъмен ликьор от декантера, който се появи внезапно на масата. Нещата явно не вървяха на добре.
Лив и Макон се гледаха един друг и явно мълчаливо си обменяха някаква информация. Виждах как умът на Лив щрака и обработва новите факти.
— Какво може да планира Ейбрахам?
— С хибрид инкубус, който може да колекционира силите на другите чародейци? — попита, но и отговори Макон. — Не съм напълно сигурен, но с тези способности на негова страна Ейбрахам ще притежава върховното оръжие. Смъртните не биха имали никакъв шанс срещу такава мощ.
Джон се извърна, за да го погледне.
— Какво казахте?
— Искаш да повторя ли, мистър Брийд?
— Чакайте — прекъсна го Джон. Затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — „Чародейците са несъвършена раса. Замърсяват кръвните ни линии и използват силите си, за да ни потискат. Но ще дойде ден, когато ще притежаваме върховното оръжие и ще ги заличим от лицето на земята.“
— Каква е тази простотия? — обади се Линк. Джон явно най-накрая бе привлякъл вниманието му.
— Ейбрахам и Силас често говореха за това, когато бях малък. Трябваше да го запомня наизуст. Когато направех някоя беля, ме караха да го пиша за наказание отново и отново, с часове.
— Силас? — Макон застина на място при споменаването на името на баща му.
Спомних си какво ми беше разказвала майка ми за него. Звучеше като чудовище, насилник, расист, който се бе опитал да предаде омразата си на своите синове — и очевидно на Джон.
Макон погледна към него, очите му бяха станали толкова тъмнозелени, че бяха почти черни.
— Откъде познаваш баща ми?
Джон повдигна глава и отвърна на погледа му. Когато най-накрая отговори, гласът му беше различен — не силен или нагъл, изобщо не приличаше на гласа на Джон Брийд, когото познавахме.
— Той ме отгледа.
24.X
Единият, който е двама
След това Макон и Лив прекарваха по-голямата част от времето си, разпитвайки Джон за Ейбрахам и Силас и за кого ли още не, докато ние с Лена се заровихме в книгите в кабинета на Макон. Имаше стари писма от Силас до Макон, в които го подканваше да се присъедини към баща си и брат си в битката им срещу чародейците. Но като изключим това, нямаше никакви други следи за миналото на Джон, нито информация за друг инкубус или чародеец, способен да прави нещата, които можеше той.
Няколкото пъти, когато ни бе позволено да се присъединим към „инквизицията“, Макон наблюдаваше внимателно отношенията между Джон и Лена. Мисля, че се притесняваше странното привличане, което бе съществувало между тях преди, да не се завърне отново. Но сега Лена бе по-силна и Джон я дразнеше толкова, колкото и всички нас. Повече се тревожех за Лив. Бях свидетел на реакциите на смъртните момичета в Гатлин, когато Джон влезе за първи път в „Дейри Кийн“. Но тя също ми изглеждаше имунизирана.
Вече бях привикнал с промените в живота ми, разкъсван между смъртния и чародейския свят, надолу и нагоре. Но тези дни бяха все надолу.
В същата седмица, когато Джон Брийд се завърна в „Рейвънуд“, дрехите на Ридли изчезнаха от стаята й, сякаш си бе заминала завинаги. Няколко дни по-късно състоянието на леля Пру се влоши. Не помолих Лена да дойде с мен на следващото посещение в Здравния център. Исках да бъда насаме с леля си. Не знаех защо, точно както не знаех за почти нищо, което се случваше с мен напоследък. Може би просто полудявах. Може си бях полудял отдавна, но не го бях осъзнавал.
Въздухът бе леденостуден, сякаш бе намерил начин да изсмуче фреона и силата от всички климатици в окръг Гатлин и да ги вкара в Окръжния здравен център. Искаше ми се да е толкова студено навсякъде другаде, но не и тук, където студът се увиваше около пациентите и те изглеждаха още повече като трупове в моргата.