Този вид студ никога не бе признак за нещо добро и определено не миришеше на хубаво. Потенето поне те кара да се чувстваш жив, това е може би най-човешката миризма. А може би просто отделях прекалено много време на метафизичната символика на жегата.
Както казах, полудявах.
Боби Мърфи не каза нито дума, когато отидох до рецепцията, не ме и погледна. Само ми подаде списъка за посетители, за да се разпиша, и баджа с пропуска. Не знаех дали заклинанието на Лена за мълчание му влияеше още, или действаше само когато бях наблизо. И в двата случая за мен бе добре. Не бях в настроение за говорене.
Не погледнах нито в стаята на другия Джон, нито в манипулационната с иглите и минах бързо покрай стаята на тъжния рожден ден. Затаих дъх, докато подминавах стаята с храната, която не бе храна, преди миризмата да ме удари в носа.
После усетих мириса на лавандула и знаех, че съм стигнал до леля Пру.
Леа седеше на стол до леглото й и четеше книга на някакъв чародейски или демонски език. Не беше облечена в стандартната прасковена униформа на Здравния център. Бе вдигнала крака и високите й ботуши бяха проснати на болничното шкафче. Очевидно се бе отказала да се преструва на медицинска сестра.
— Здрасти…
Тя вдигна глава, изненадана, че ме вижда.
— Здрасти и на теб. Време беше. Чудех се къде се загуби.
— Знам. Бях зает… с разни тъпотии.
Да изперквам, да гоня хибрид-инкубус и Ридли, да си бъбря с починалата си майка и мисис Инглиш в разни видения и някакви други неща за смахнати колела на съдбата…
Тя се усмихна.
— Както и да е, радвам се да те видя.
— Аз също.
Само това успях да измисля. Махнах с ръка към ботушите й.
— Не ти ли мрънкат заради тях?
— Не. Не съм точно от типа момичета, на които хората се карат и мрънкат.
Нямах сили за повече любезни разговори. С всеки изминал ден ми беше по-трудно да разговарям, дори с хора, които ми бяха близки и харесвах.
— Имаш ли нещо против, ако остана насаме с леля Пру? Поне за малко?
— Разбира се, че не. Ще изляза и ще проверя как е Бейд. Ако не я обуча скоро на по-добри маниери, ще й се наложи да спи отвън, а тя си е всъщност домашна котка. — Метна книгата си на стола и излезе от стаята.
Бях сам с леля Пру.
От последния път, когато бях тук, се бе смалила още повече. Имаше още тръбички, влизащи и излизащи от тялото й на места, където ги нямаше преди, сякаш се бе превърнала в някаква механична играчка. Приличаше на изсъхнала от слънцето ябълка, направо невъзможно набръчкана. Известно време само слушах ритмичното пулсиране на пластмасовите гривнички на глезените й, които се разширяваха и свиваха, разширяваха и свиваха. Като че ли можеха да компенсират за това, че тя не ходеше, не съществуваше, не гледаше „Риск“ със сестрите си, не се оплакваше от всичко, макар да обичаше всичко.
Хванах ръката й. Пъхнатата в устата й тръбичка се пълнеше с мехурчета при всяко нейно вдишване. Звучеше като овлажнителите за въздух, в които има вода. Като че ли се задавяше, когато се опитваше да диша.
Пневмония. Бях чул разговора на Ама с лекаря в кухнята. Според статистиката пневмонията била най-честият виновник за смъртта на пациенти в кома. Чудех се дали звукът от тръбичката в гърлото й означаваше, че леля Пру се приближава до предвидимия според някакви листчета и файлове край.
Мисълта за леля ми като поредния случай на статистиката ме накара да изпитам желание да метна пластмасовото кошче за боклук през прозореца. Вместо това обаче грабнах тънката ръка на леля Пру, с крехките й като сухи клонки пръсти, и ги преплетох в моите. Затворих очи и стиснах и другата й ръка.
Отпуснах чело върху ръцете ни и затворих очи. Представих си как повдигам глава и я виждам да се усмихва, без следа от тръбички и лепенки. Запитах се дали да си пожелаеш нещо, е същото, като да се молиш за него. Дали това, че се надяваш от цялото си сърце за нещо, е достатъчно, за да го накараш да се случи.
Все още мислех за това, когато отворих очите си, очаквайки да видя стаята на леля Пру, тъжното й болнично легло и депресивните прасковени стени. Но се озовах огрян от ярко слънце пред къща, в която бях ходил стотици пъти…
Къщата на Сестрите изглеждаше точно както я помнех, преди Бесовете да я разкъсат на две. Стените, покривът, мястото, където се намираше стаята на леля Пру — всичко си беше тук, нито една дъска или керемида от покрива не беше паднала. От двете страни на алеята, водеща към верандата, имаше храсти с хортензии — леля Пру ги обича. Просторът, на който разхождаха Лусил, все още беше опънат на моравата. На верандата седеше куче, йоркширски териер, подозрително приличащ на Харлон Джеймс, само дето не беше той.