Това куче бе с по-златиста козина, но го познах и се наведох да го погаля. На металната му табелка пишеше „ХАРЛОН ДЖЕЙМС III“.
— Лельо Пру!
Трите люлеещи се стола си стояха на верандата, с малки разнебитени масички между тях. На едната имаше поднос с две чаши с лимонада. Седнах на втория подред, оставяйки първия свободен. Леля Пру обичаше да седи на най-близкия до алеята и реших, че ще иска да седне там, ако дойде.
Имах чувството, че скоро щеше да дойде.
Тя ме доведе тук, нали?
Почесах между ушите Харлон Джеймс III, което беше странно, защото препарираната му версия седеше в момента неподвижно в дневната ни. Погледнах отново към масата.
— Лельо Пру!
Стреснах се, въпреки че я очаквах. В реалния живот не изглеждаше по-добре, отколкото докато лежеше в леглото в болницата си. Все още кашляше, а чух и познатите ритмични звуци на компресията. Видях пластмасовите гривни около глезените й, които се свиваха и разпускаха, сякаш наистина продължаваше да лежи в леглото си в Здравния център.
Тя се усмихна. Лицето й изглеждаше прозрачно, кожата й бе толкова бледа и тънка, че се виждаха синкаво-лилавите венички под нея.
— Липсваше ми. Леля Грейс, леля Мърси и Телма ще полудеят без теб. Ама също.
— Виждам Ама почти всеки ден, а баща ти — в почивните дни. Идват да си поговорим по-често от някои други хора — изсумтя тя.
— Съжалявам. Всичко толкова се обърка…
Тя махна с ръка.
— Няма да ходя никъде. Все още не. Държат ме кат под домашен арест, сякаш съм някой от престъпниците им, дет ги показват по телевизията — закашля се тя и поклати глава.
— Къде сме, лельо Пру?
— Не помня точно. Но нямам много време. Напоследък все си зает.
Разкопча огърлицата си и свали нещо от нея. В болницата не носеше тази огърлица, но я разпознах.
— Да, много е стара. Подарък ми е от баща ми, който пък я получил от дядо си, отдавна, отдавна, още преди да си бил дори помисъл в главата на всевишния.
Беше златна роза.
— Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око. Кажи й да я носи със себе си.
— Защо се притесняваш за Лена?
— Ти не съ тревожи. Просто прави туй, което ти казвам — изсумтя тя отново.
— Но Лена е добре. Винаги ще се грижа за нея. Знаеш го.
Мисълта, че леля Пру се безпокои за Лена ме изплаши повече от всичко друго, което се бе случило през последните няколко месеца.
— Да, да, ма ти й я дай.
— Добре, лельо.
Но нея вече я нямаше. Остана само една чаша лимонада и празен люлеещ се стол, все още поклащащ се на верандата.
Отворих очи и ги присвих веднага заради ярката светлина в стаята на леля ми. Осъзнах, че слънцето навлизаше косо, много по-ниско, отколкото когато пристигнах. Погледнах телефона си. Бяха минали три часа.
Какво ставаше с мен? Защо ми беше по-лесно да спя в света на леля Пру, но не и да проведа нормален разговор в моя. Когато за първи път говорих с нея, сякаш изобщо не бе минало никакво време, но нямаше да мога да го направя без силите на могъща Самородна до мен.
Чух как вратата се отвори.
— Добре ли си, хлапе? — попита Леа, застанала на прага.
Погледнах към ръката си — пръстите ми бяха свити около малка златна роза. Туй е за твоето момиче. Не бях добре. Май не беше наред.
Кимнах.
— Аха. Просто към уморен. Доскоро, Леа…
Тя ми махна, а аз излязох от стаята, но имах чувството, че на раменете си нося раница, пълна с тежки камъни.
Когато стигнах до колата и пуснах радиото, не се изненадах, че чух познатата мелодия. Защото това бе тя, внезапно зазвучала като неочаквания дъжд, който не бе валял от месеци. Моята Предвещаваща песен.