Единият, който е двама, каквото и да означаваше това, бе предопределен да възстанови Реда. А какво трябваше да правя с това колело на съдбата — Колелото, което беше тя? Кой беше толкова силен, че да контролира Общия ред и да приема човешка форма? Имаше светли и тъмни чародейци, Сукуби и Сирени, Сибили и Гадатели. Спомних си предишния стих на песента — онзи за Царицата на демоните. Може би тя приемаше човешка форма, като се вселяваше в смъртно тяло. Имаше само една демонска царица, която познавах и която можеше да прави това. Сарафина.
Най-накрая имах някаква информация, за която да мисля. Макон и Лив прекарваха всеки ден пред последната седмица с Джон — отнасяха се с него като с Франкенщайн, кралска особа или военнопленник, в зависимост от случая и деня — но той не им бе казал нищо, което да обясни ролята му в тази история.
Все още не бях казал на никого, освен на Лена, за посещенията си при леля Пру. Но почвах да мисля, че те бяха едно от липсващите парченца на пъзела.
Колелото на съдбата. Единият, който е двама. Ама и бокорът. Джон Брийд. Осемнайсетата луна. Леля Пру. Предвещаващата песен.
Само да можех да разбера как точно си пасваха и каква беше общата картина, преди да стане прекалено късно.
Когато стигнах до „Рейвънуд“, Лена ме чакаше отвън на верандата. Виждах я как ме наблюдава, докато минавах през железните порти. Спомних си какво ми каза леля Пру, когато ми даваше златната роза. Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око.
Не исках да мисля за това.
Седнах до нея на горното стъпало. Тя протегна ръка и взе талисмана от мен, после го окачи на гердана си, без да каже нито дума.
За теб е. От леля Пру.
Знам. Тя ми каза.
— Бях заспала на дивана и изведнъж тя беше там — каза Лена. — Беше точно, както ми го описваше — като сън, но го чувствах по друг начин, по-реално. — Кимнах и тя отпусна глава на рамото ми. — Съжалявам, Итън.
Погледнах към градините, все още зелени въпреки жегата, скакалците и всичко, през което бяхме преминали.
— Каза ли ти още нещо?
Лена кимна и се протегна, за да докосне лицето ми. Когато се обърна към мен, видях, че плачеше.
Не мисля, че й остава много време.
Защо?
Каза, че е дошла, за да се сбогуваме.
Така и не се прибрах у дома тази нощ. Озовах се сам на верандата на Мариан. Въпреки че тя бе вътре, а аз отвън, се почувствах по-добре дори само от факта, че съм при нея, а не у дома.
Засега. Не знаех колко време още щеше да бъде там, а аз не исках да мисля какво щях да правя без нея.
Заспах на грижливо почистената й веранда. Ако съм сънувал нещо тази нощ, не си го спомнях.
1.XI
„Салемският процес“
— Знаеш ли, че бебетата се раждат без капачки на коленете? — попита леля Грейс; като се наместваше на възглавниците на дивана, преди сестра й да успее да стигне до него.
— Грейс Ан, как можа да кажеш такова нещо? Крайно притеснително е.
— Мърси, кълна се в бог, че е истина. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“. Знайш ли колко много информация има там?
— Защо, в името нашия създател, говориш за бебешки капачки?
— Не знам. Просто ме накара да се замисля как се променя всичко. Ако бебетата могат да си отгледат капачки, защо аз да не мога да се науча да летя? Защо не построят стълба към Луната? Защо Телма да не се вземе с онзи хубавичък Джим Клуни?
— Не можеш да се научи да летиш, щот нямаш криле. Няма никакъв смисъл да правят стълба до Луната, щот там няма въздух за дишане. И името на момчето е Джордж Клуни и Телма не мож се омъжи за него, щот той живее чак в Холивуд и дори не е методист.
Слушах как Сестрите си говореха, докато бях в другата стая и похапвах закуската си. Понякога разбирах какво казваха, въпреки че разговорът им беше съвсем налудничав. Тревожеха се за леля Пру. Подготвяха се за възможността тя да ни напусне. Бебетата си отглеждат капачки на коленете, предполагам. Нещата се променят. Не беше добро или лошо, не повече от капачките на коленете. Поне така се убеждавах.