Нещо друго обаче се беше променило.
Тази сутрин Ама не беше в кухнята. Не помнех кога за последно бях излизал за училище, без да я видя. Дори когато ми се сърдеше и отказваше да ми приготви закуска, все пак се мотаеше из кухнята, мърморейки си нещо.
Сега „еднооката заплаха“ лежеше в Стойката за приборите, изсушена.
Не ми се стори правилно да изляза, без да се обадя или да оставя съобщение. Отворих чекмеджето, където държеше острите си моливи — номер 2. Взех един и откъснах лист от бележника. Само щях да напиша, че излизам за училище. Нищо особено. Облегнах се на плота и започнах да пиша.
— Итън Лоусън Уейт!
Не бях я чул да влиза и направо подскочих.
— Божичко, Ама! За малко да ми докараш инфаркт.
Когато се обърнах, видях, че тя изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й бе пребледняло и тресеше главата си като луда жена.
— Ама, какво има? — Спуснах се аз към нея, но тя вдигна ръка.
— Спри! — извика, а ръката й трепереше като листо. — Какво правиш?
— Пишех ти бележка — казах и вдигнах листчето.
Ама посочи с костеливия си пръст към другата ми ръка, която все още държеше молива й.
— Пишеш с грешната ръка.
Погледнах към молива в лявата си ръка и го пуснах, гледайки как се търкаля по пода.
Пишех с лявата си ръка. Но аз не бях левичар.
Ама излезе от кухнята, очите й искряха, докато се втурваше по коридора.
— Ама! — провикнах се след нея, но тя затръшна вратата на стаята си. Започнах да тропам. — Ама! Трябва да ми кажеш какво става! Какво не е наред?
Какво не е наред с мен?
— Какъв е този шум? — обади се леля Грейс от дневната. — Опитвам се да си гледам филма.
Седнах на пода, с гръб, облегнат на вратата на стаята на Ама, и зачаках. Но тя не излезе. Нямаше да ми каже нищо. Трябваше да разбера сам. Време беше да си отгледам капачки на коленете.
Не се почувствах толкова уверен същия ден, когато отново попаднах на баща ми, който пак бе с мисис Инглиш. Този път не бяха в библиотеката, а обядваха заедно в гимназията. В класната стая. Където всички можеха да ги видят, включително и аз. Не бях чак толкова готов за промяна.
Направих грешката да се отбия, за да й оставя първия вариант на есето си за „Салемският процес“, защото забравих да й го дам по време на часа. Отворих вратата, без да си направя труда да погледна първо през малкото стъклено прозорче в горния край, и ето ги двамата. Поделяха си кошница с остатъците от прочутото пържено пиле на Ама. Успокоих се, че поне сега то беше с ужасен вкус.
— Татко?
Баща ми се усмихна, преди да се обърне, което ми подсказа, че е очаквал това да се случи. Вече бе сложил усмивката на лицето си, когато ме погледна.
— Итън? Извинявай, че те изненадвам на твоя територия. Исках да обсъдя няколко неща с Лилиан. Тя има страхотни идеи за проекта ми за Осемнайсетата луна.
— Сигурен съм в това — усмихнах се и аз на мисис Инглиш, като й подавах листа. — Есето ми. Щях да го сложа в кутията при другите. Не ми обръщайте внимание.
Както и аз няма да ви обърна на вас.
Но нямаше начин да се отърва така лесно.
— Готов ли си за утре? — попита ме мисис Инглиш. Сепнах се. Първосигналният отговор на този въпрос щеше да бъде „не“, но проблемът бе, че нямах представа за какво говори.
— Ъъъ, за…?
— За възстановката на процеса в Салем? Ще направим същия казус, който е послужил за основа на пиесата. Приготви ли аргументите си за случая?
— Да, госпожо.
Това обясняваше кафявия плик с надпис „английски“ в раницата ми. Напоследък не се концентрирах много в час.
— Каква великолепна идея, Лилиан. С удоволствие бих дошъл да гледам, ако не възразяваш — каза баща ми.
— Напротив. Можеш да заснемеш с камера процеса. После ще го гледаме в час.
— Страхотно — кимна баща ми.
Лена, знаеше ли, че утре ще правим възстановка на процеса в Салем в часа по английски?
Не научи ли информацията за делото? Вече не поглеждаш ли в раницата си?
А знаеш ли, че баща ми ще го заснеме с камера? Аз знам. Защото го заварих да обядва с мисис Инглиш.
Уау…
Какво да правим?
Последва дълга пауза.
Предполагам, че трябва да започнеш да я наричаш мис Инглиш? Вече сте по-близки, а може да станете още по-близки.