Не е смешно, Лена!
Тогава може би трябва да довършиш текста на пиесата преди часа по английски утре.
Проблемът с това да се срещнеш с истинското зло в живота е, че обикновеното, делничното зло — администраторите те задържат след часовете, разни досадни задължения и тъпи домашни, които изпълват цялото ти съществуване в училище — започва да ти се струва по-незначително. Освен ако баща ти не започне да излиза с учителката ти по английски.
Независимо колко умело се преструваше, мисис Инглиш бе въплъщение на злото — не знаех дали от онзи, злия вид в реалния живот, или от училищния му вариант. Но и в двата си вида тя ядеше тъпото гумено пиле на Ама с баща ми, а аз бях прецакан.
Оказа се, че „Салемският процес“ е пиеса повече за кучките, отколкото за вещиците. Лена първа щеше да го признае. Радвах се, че я изчетох. Тя ме накара да намразя още повече половината хора в гимназията и целия отбор на мажоретките — повече от обикновено.
До започването на часа бях горд, че наистина я бях изчел и че знаех няколко неща за Джон Проктър, който бе напълно прецакан. Не бях очаквал обаче костюмите — момичетата бяха със сиви рокли и бели престилки, а момчетата — с бели ризи и панталони, пъхнати във високи чорапи. Не бях получил такова указание, а може би още бе в раницата ми. Лена също не носеше костюм.
Мисис Инглиш ни изгледа възмутено и ни наказа с по пет точки, а аз се опитах да пренебрегна факта, че баща ми седеше в края на стаята със старата, петнайсетгодишна училищна камера в ръцете.
Класната стая бе преобразена като съдебна зала. Засегнатите от магиите момичета бяха от едната страна — водени от Емили Ашър. Очевидно тяхната роля бе да се държат като стенещи призраци и да се преструват на обсебени. На Емили й идваше отвътре. Май и на другите. Съдиите стояха до тях, а свидетелската скамейка бе от другата страна.
Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към мен.
— Мистър Уейт, защо не започнете като Джон Проктър, а по-късно може да променим ролите?
Супер, аз щях да бъда мъжът, чийто живот беше разрушен от групичката на Емили Ашър.
— Лена, можеш да бъдеш нашата Абигейл. Ще започнем разиграването на пиесата в часа, а докрая на седмицата ще се занимаваме с автентичните случаи, на които е основана тя.
Отидох до стола си в ъгъла, а Лена — до нейния. Мисис Инглиш махна с ръка към баща ми.
— Да започнем записа, Мичъл.
— Готов съм, Лилиан.
Всички в класа се обърнаха и ме изгледаха.
Възстановката мина гладко, което всъщност означаваше, че имаше всички обичайни пречки. Батерията на камерата умря в първите пет минути, главният съдия трябваше да отиде до тоалетната, няколко от обсебените момичета бяха хванати да си пишат есемеси, а конфискуването на телефоните им предизвика по-голям проблем, отколкото се предполагаше дяволът да им е причинил.
Баща ми не каза нито дума, но знаех, че е тук. Присъствието му ми пречеше да говоря, да се движа или да дишам. Защо бе тук? Защо се мотаеше с мисис Инглиш? Не намирах логично обяснение.
Итън! Твой ред е, трябва да се защитиш!
Какво?
Погледнах към камерата. Всички в стаята ме бяха зяпнали.
Започни да говориш, а аз ще имитирам пристъп на астма, както направи Линк по време на последния тест по биология.
— Казвам се Джон Проктър.
Спрях. Името ми бе Джон. Също като Джон от Здравния център. И като Джон, проснат на розовия килим в стаята на Ридли. Отново, ето ме мен и ето го, Джон. Какво ми казваше сега вселената?
— Итън? — обади се мисис Инглиш леко отегчено.
Погледнах към листа пред мен.
— Казвам се Джон Проктър и тези обвинения са фалшиви.
Не знаех дали това бе правилната реплика. Погледнах пак към камерата, но този път не видях баща си зад нея.
Видях нещо друго. Отражението ми в лещата започна да се променя, като вълна, надигаща се по повърхността на езерото. После бавно се върна на фокус. За секунда се взирах пак в себе си. Гледах образа си, докато ъгълчетата на устните ми се извиха в язвителна усмивка.
Имах чувството, че някой ме ощипа силно. Не можех да дишам.
Защото аз не се усмихвах в този момент.
— Какво, по дяволите… — Гласът ми трепеше. Обсебените момичета започнаха да се кикотят.
Итън, добре ли си?
— Искате ли да добавите още нещо към тази впечатляваща защита, мистър Проктър? — Мисис Инглиш бе повече от ядосана. Мислеше, че се правя на интересен.