Порових из бележките си, ръцете ми трепереха, но намерих нужния цитат.
— Как бих могъл да живея без името си? Давам ви душата си, оставате ми името ми.
Усещах, че стъкленото й око бе вперено в мен.
Итън! Кажи нещо!
— Оставете ми душата. Оставете ми името.
Този цитат бе грешен, но същевременно нещо в него звучеше правилно.
Нещо ме преследваше. Не знаех какво е, нито какво искаше. Но знаех кой бях аз.
Итън Уейт, син на Лила Джейн Евърс Уейт и Мичъл Уейт. Син на Пазител и смъртен, поклонник на баскетбола и шоколадовото мляко, на комиксите и романите, които криех под леглото си, отгледан от родителите си, от Ама и Мариан, от целия този град и всички в него, за добро или за лошо.
И обичах едно момиче. Името й беше Лена.
Въпросът е кой си ти? И какво искаш от мен?
Не изчаках отговора. Трябваше да се махна от тази стая. Избутах столовете, за да си проправя път. Не успях да стигна достатъчно бързо до вратата. Затръшнах я силно и се втурнах по коридора, тичах, без да се обръщам назад.
Защото вече знаех думите. Бях ги чувал дузина пъти и всеки път ми се струваха все по-абсурдни. И всеки път стомахът ми се обръщаше и ми се гадеше от тях.
АЗ ЧАКАМ.
1.XI
Царицата на демоните
Една от особеностите на това да живееш в малко градче е, че не можеш да излезеш от час по средата на историческа възстановка, която учителката ти по английски е подготвяла със седмици. Не и без последствия. На повечето места това ще доведе до административни наказания, задържане след часовете и др. такива, но в Гатлин може да означава и друго. Че Ама ще те накара да се появиш на входната врата на учителката си с поднос с курабийки с фъстъчено масло. Точно там се намирах в момента.
Потропах по вратата с надеждата мисис Инглиш да не си е вкъщи. Взирах се в червената врата и пристъпвах неловко от крак на крак. Лена харесва червени врати. Казва, че червеното е цвят на щастието; чародейците обаче не ги обичат. За тях вратите по принцип бяха опасни — всички граници бяха там. Само смъртните имаха червени врати.
Майка ми ги мразеше. Не харесваше и хората, които имаха червени врати. Казваше, че да имаш червена врата в Гатлин, означава, че си от хората, които уж не се боят да бъдат различни. Но ако си мислиш, че една червена врата наистина ще те направи такъв, значи наистина си като всички останали.
Нямах време да усъвършенствам теорията си за червените врати, защото точно тогава тази пред мен се отвори. Мисис Инглиш стоеше на прага в рокля на цветя и пухкави чехли.
— Итън? Какво правиш тук?
— Дойдох да се извиня, госпожо — казах аз и й подадох чинията. — Донесох ви малко курабийки.
— Тогава, предполагам, трябва да влезеш.
Тя отстъпи назад и отвори вратата по-широко.
Не очаквах такъв отговор. Мислех, че ще се извиня, ще й бутна в ръцете курабийките на Ама, тя ще ги приеме и аз ще се изнеса оттам. Но не и че ще влизам в къщата й. С червена или с друга врата не бях особено щастлив.
— Защо не поседнем в салона да си поговорим?
Последвах я в малката стаичка, която не приличаше на нито един салон или дневна, които някога бях виждал. Това бе най-малката къща, в която бях влизал. Стените бяха покрити с черно-бели семейни снимки. Бяха толкова стари и лицата — толкова малки, че трябваше да спирам и да се заглеждам в тях, за да ги видя наистина, а това ги правеше странно лични. Поне странно за Гатлин, където семействата са на показ през цялото време, мъртви или живи.
Ясно, мисис Инглиш беше странна.
— Моля те, седни. Ще ти донеса чаша вода.
Не беше въпрос дали искам, сякаш бе мое задължение да пия вода. Тя отиде в кухнята, която бе с размера на два шкафа. Чувах течащата вода.
— Благодаря, госпожо.
На перваза над камината имаше колекция от керамични фигурки — кълбо, книга, котка, куче, луна, звезда. Версията на Лилиан Инглиш на дрънкулките, които Сестрите събираха и не позволяваха на никого да ги докосва, докато те не завършиха потрошени сред руините на къщата в двора им. В средата на лавицата имаше малък телевизор с антенки като ушички на заек, който сигурно не работеше поне от двайсет години. Върху него бе поставена саксия с някакво растение, подобно на паяк — така цялата композиция приличаше просто на голяма саксия. Само дето растението май бе мъртво. Саксия, която не бе саксия, върху телевизор, който не бе телевизор, върху камина, която не бе камина — всичко изглеждаше безсмислено.