До камината имаше малък шкаф с книги. Той май единствен бе точно това, което бе, защото в него имаше книги. Наведох се да прочета заглавията: „Да убиеш присмехулник“, „Невидимият човек“, „Франкенщайн“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“, „Големите надежди“.
Входната врата се затръшна и чух глас, който никога не бях очаквал да чуя в дома на учителката си по английски.
— „Големите надежди“. Една от любимите ми книги. Толкова е… трагична.
Сарафина стоеше пред вратата, жълтите й очи се взираха право в мен. Ейбрахам се материализира право в креслото с протъркана тапицерия на цветя в ъгъла на стаята. Изглеждаше, че се чувства удобно, сякаш е просто друг гост. „Книгата на луните“ лежеше в скута му.
— Итън? Ти ли отвори вратата… — попита мисис Инглиш, която се появи в същата секунда от кухнята. Не знам дали беше заради непознатите в дневната й или заради жълтите очи на Сарафина, но изпусна каната с водата и тя се строши на покрития с килим на цветя под. — Кои са тези хора?
Погледнах към Ейбрахам.
— Дошли са за мен.
Той се разсмя.
— Не и този път, момче. Тук сме за нещо друго.
Мисис Инглиш трепереше цялата.
— Не притежавам нищо ценно. Аз съм обикновена учителка.
Сарафина се усмихна, което винаги я правеше да изглежда още по-страшна.
— Всъщност ти имаш нещо, което е много ценно за нас, Лилиан.
Мисис Инглиш отстъпи назад.
— Не знам кои сте, но трябва да напуснете. Съседите ми вероятно вече са позвънили в полицията. Това е много спокойна улица.
Гласът й бе станал по-писклив. Бях сигурен, че всеки момент ще припадне.
— Остави я на мира! — извиках аз и тръгнах към Сарафина.
Тя разпери пръстите си и почувствах силата й, десет пъти по-мощна от всеки юмрук, който би могъл да бъде стоварен в гърдите ми. Паднах назад, ударих се в шкафа с книгите и те се разпиляха край мен.
— Седни, Итън. Мисля, че ще бъде много подобаващо да наблюдаваш края на света, който познаваш.
Не можех да се изправя. Все още усещах удара на Сарафина в тялото си.
— Вие сте луди — прошепна мисис Инглиш с широко отворени от изумление очи.
Сарафина насочи пронизващия си поглед към нея.
— Нямаш си и на идея колко.
Ейбрахам загаси пурата си в помощната масичка до креслото и стана от него. Отвори „Книгата на луните“ уверено, сякаш предварително си бе отбелязал страницата.
— Какво ще правите? Ще извикате още Бесове ли? — изкрещях аз.
Този път и двамата се разсмяха.
— В сравнение с това, което ще призова, Бесовете приличат на домашно котенце — каза Ейбрахам. Започна да чете на език, който не познавах. Навярно бе чародейски език — наядски. Думите бяха почти мелодични, докато не ги повтори на английски и осъзнах какво означават.
— От кръв, пепел и скръб. Заради демоните, приковани долу…
— Спри! — изкрещях аз, но Ейбрахам дори не погледна към мен.
Сарафина изви ръката си съвсем леко, направо грациозно, и почувствах как гръдният ми кош се стегна. Болката бе ужасна.
— Ще станеш свидетел как историята ще се промени, Итън — и за чародейците, и за смъртните. Прояви малко уважение.
Ейбрахам продължаваше да чете.
— Призовавам техния създател.
В мига, в който изговори последната дума, мисис Инглиш ахна и се строполи на пода. Очите й се обърнаха навътре и тя започна да се тресе и гърчи като парцалена кукла. Вратът й се бе извил неестествено, отпуснат на гърдите й. Мислех само колко безжизнена изглеждаше.
Сякаш бе мъртва.
Ейбрахам зачете отново, но го чувах като изпод вода — всичко бе забавено и приглушено. Колко още хора щяха да умрат заради тях?
— … за да отмъсти. И за да служи!
Гласът му отекна из малката стая и стените се разтресоха. Той затвори рязко страниците на книгата и пристъпи към тялото на мисис Инглиш.
Подобното на паяк растение падна от телевизора и саксията се счупи в каменната камина. Някои от малките керамични фигурки се разпиляха във всички посоки — животът на мисис Инглиш се разпадаше на парчета пред очите ми.
— Тя идва! — провикна се Сарафина към Ейбрахам и осъзнах, че и двамата се взираха в тялото на пода. Опитах се да стана, но гърдите ми все още бяха притиснати от непоносима тежест. Каквото и да се случваше в момента, не можех да го спра.