— Какво изпитание?
— По време на Осемнайсетата луна — повтори тя. — За онзи, който ще възстанови Реда. Избраника.
Това бе посланието от моята Предвещаваща песен — поне по-голямата част от нея.
Онзи, който е двама.
— Кой е той? — попита Ейбрахам. — Кажи ми сега! Кой ще възстанови Реда?
Шията на мисис Инглиш се изви неестествено към него, орбитите на невиждащите й мрачни очи го фиксираха. Тътнещ звук прогърмя из къщата.
— Ти не можеш да ми нареждаш!
Преди Ейбрахам да каже и дума, ослепителна светлина излезе от тъмните орбити, където трябваше да бъдат очите на мисис Инглиш, и се изстреля право към него и Сарафина. Ейбрахам дори нямаше време да разкъса пространството и да се изпари. Светлината ги удари и избухна около тях, изпълвайки цялата стая. Невидимата хватка на Сарафина, която ме държеше неподвижен досега, изчезна и аз вдигнах ръка, за да защитя очите си. Но все още я усещах, сякаш гледах право в слънцето.
След няколко секунди свалих длан и погледнах към мястото, където бяха стояли Ейбрахам и Сарафина. Черни петна затъмниха зрението ми.
Нямаше ги.
— Мъртви ли са? — попитах с надежда аз. Може би Ейбрахам най-накрая бе прекалил с използването на „Книгата на луните“. Книгата винаги вземаше нещо в замяна.
— Мъртви. — Лилум млъкна. — Не. Не е дошло времето им да бъдат съдени.
Не бях съгласен, но нямах намерение да споря със създание, което бе толкова могъщо, че можеше да се разправи едновременно и с Ейбрахам, и със Сарафина.
— А какво стана с тях?
— Отпратих ги далеч. Не желаех да чувам повече гласовете им.
Май не отговори точно на въпроса ми.
Но имах и друг и не знам как, но успях да намеря сили и да й го задам.
— Онзи, който трябва да се подложи на изпитанието на Осемнайсетата луна… Да не говориш за Единия, който е двама?
Тъмните празни орбити се обърнаха към мен и гласът проговори.
— Единият, който е двама — с когото ще бъде платен балансът. Мрачният огън, от който са родени всички сили, ще възстанови Реда отново. Избраника.
— Значи можем да го оправим? Редът, имам предвид.
— Ако балансът бъде платен, ще има нов Общ ред.
Гласът й беше напълно безстрастен, равен, сякаш това, на което се надявах, не означаваше нищо особено.
— Какво имаш предвид под „баланс“?
— Баланс. Отплата. Саможертва.
Саможертва.
От Единия, който е двама.
— Не и Лена — прошепнах аз. Не можех да я загубя отново. — Тя не може да се жертва. Тя не искаше да наруши Реда.
— Едновременно Мрак и Светлина. Съвършеният баланс. Истинска магия — каза Лилум тихо. Мислеше ли в момента, търсеше ли точните думи в главата на мисис Инглиш, или просто се бе уморила да слуша и моя глас? — Тя не е избраната за изпитанието. Детето на Мрака и Светлината ще обвърже новия Ред.
Не беше Лена.
Поех си дълбоко дъх.
— Чакай. Тогава кой е?
Може би не бе разбрала какво я питах.
— Ти ще намериш Единия, който е двама — отвърна тихо гласът. Празните черни сенки се взираха към мен от лицето на мисис Инглиш.
— Защо аз?
— Защото ти си Водача. Онзи, който бележи и проправя пътя между световете ни. Светът на демоните и светът на смъртните.
— Може би не искам да съм Водач — отвърнах аз, без да мисля. Но беше вярно. Не знаех как да намеря този човек и не исках съдбата на двата най-важни за мен свята, на смъртните и на чародейците, да зависи от мен.
Стените започнаха да се тресат отново, керамичните фигурки се блъскаха една в друга. Наблюдавах как малката луна се приближаваше опасно близко до ръба на полицата над камината.
— Разбирам. Но не можем да избираме какви да бъдем в Общия ред. Аз съм Царицата на демоните. — Дали това означаваше, че и тя не искаше да бъде това, което беше? — Общият ред съществува отвъд всичко. Реката тече. Колелото се върти. Този момент ще се превърне в следващия. Всичко се променя.
Стените спряха да се тресат и луната застина на място точно преди да се претърколи през ръба.
— Това е начинът. Няма друг.
Разбирах го.
Беше последното, което каза Лилум, преди обладаното от нея тяло на мисис Инглиш да се строполи на пода.
1.XI
Страната на „лошото око“
Спадналите очила, затвореното стъклено око и разпиляната коса — за пръв път я виждах така, нестегната в маниакалния си кок — Лилиан Инглиш почти приличаше на човек. На приятен човек.