Позвъних на 911. После седнах в изтърканото кресло, загледан в тялото на мисис Инглиш, чакайки линейката. Дали беше мъртва? Още една случайна жертва в тази война, която не бях сигурен дали можем да спечелим. Още нещо, за което носех отговорност.
Линейката пристигна скоро. Когато Уди Портър и Бъд Суит откриха пулс, си отдъхнах. Наблюдавах как товариха носилката в задната част на „буса“, както Уди наричаше линейката.
— Знаеш ли на кого да се обадим за нея? — попита ме Бъд, когато затръшна вратата.
Да, имаше един човек.
— Ще звънна на някого.
Върнах се в малката къща на мисис Инглиш, минах през коридора и отидох в кухнята. Тапетите там бяха с шарки на колибрита. Не исках да звъня на баща си, но го дължах на мисис Инглиш след всичко, което бе преживяла. Вдигнах бледорозовата слушалка на телефона и се взрях в редичките с цифри. Ръката ми започна да трепери.
Не можех да си спомня номера у дома.
Може би бях в шок. Това си казвах, но знаех, че има и още нещо. Какво ставаше с мен? Защо?
Затворих очи, надявайки се пръстите ми сами да наберат номера. Комбинация от цифри мина през ума ми. Номерът на Лена и на Линк, и на библиотеката. Но един не можех да си спомня — моя.
Лилиан Инглиш не беше на училище за първи път от цяла вечност. Поставиха й диагноза „тежко изтощение“. Предполагам, имаше логика в това. Ейбрахам и Сарафина могат да изтощят всекиго, дори без помощта на Царицата на демоните.
Това бе причината няколко дни по-късно с Лена да се мотаем сами в класната стая. Часът бе свършил, директор Харпър бе събрал купчината с есета, които той така или иначе нямаше да оцени, но двамата все още седяхме по чиновете си.
Мисля, че искахме да останем още малко на мястото, където мисис Инглиш никога не се бе държала като марионетка, където тя самата бе Царица на демоните. Истинската мисис Инглиш беше десницата на правосъдието, дори да не бе Колелото на съдбата. В нейните часове винаги имаше дисциплина.
Предвид на тези нейни способности и цялата тази история с процеса, човешките изпитания и прочие, разбирах защо Лилум се чувстваше така добре в тялото й.
— Трябваше да се досетя. Държеше се странно през цялата година — въздъхнах аз. — И със сигурност стъкленото й око беше от погрешната страна поне веднъж.
— Мислиш, че Лилум е идвала в училище и ни е водила часовете по английски? Каза, че тя е говорела много странно. Щяхме да го забележим — каза Лена и беше права.
— Все пак трябва да е била в тялото й от известно време, защото Ейбрахам и Сарафина дойдоха в дома й. И, повярвай ми, знаеха много добре какво търсят.
Седяхме в мълчание в противоположни краища на стаята. Днес бях откъм страната на „лошото око“. Такъв ден беше. Бях разказал на Лена три пъти всяка подробност от онзи ден, с изключение на частта със забравянето на телефонния ми номер. Не исках да я тревожа. Но тя постоянно се връщаше към станалото и искаше да знае още и още.
Не я винях. Аз бях там и все още не проумявах всичко.
Най-накрая Лена се обади откъм „добрата страна“.
— Защо според теб трябва да намерим Единия, който е двама?
Беше по-притеснена от мен, може би защото тъкмо бе разбрала за това. Или защото бе намесена и майка й.
— Забрави ли речта на Лилум за изпитанието и скачането в кладата?
Бях й казал всичко, което помнех.
— Не, естествено. Но ако този „един“ може да направи това, което ние не можем? Да създаде Нов ред, или каквото там трябва.
Стана от мястото си и седна на ръба на бюрото на мисис Инглиш, като поклащаше небрежно крака. Новият Ред. Нищо чудно, че не спираше да мисли за това. Лена знаеше, че според думите на Лилум тя щеше да го обвърже, да направи тези заклинания, които щяха да го направят стабилен и непоклатим.
— Как ще го обвържеш, между впрочем? — попитах я аз.
Тя сви рамене.
— Нямам идея.
Все имаше някакъв начин да разберем.
— Може би в „Lunae libri“ ще има някаква информация за това.
Лена се изнерви.
— Да бе, сигурно. Под буквата „Н“ за „Нов ред“. Или на „О“ — за „обвързване със заклинания“. Или на „П“ — за „психарка“, както се чувствам в момента.
— На мен ли го казваш?
Тя въздъхна и залюля по-силно крака.