— Дори да знаех как да го направя, защо трябва да съм аз? Последния ред го разруших.
Изглеждаше уморена, черната й тениска бе на петна от жегата, а герданът й се бе оплел в дългата й коса.
— Може би е трябвало да бъде разрушен. Понякога така трябва да стане с нещата, преди да ги поправиш отново.
— А може би не трябва да бъдат поправени.
— Искаш ли да се махаме вече оттук? Днес вече достатъчно говорихме за процеси и изпитания.
Тя кимна с благодарност.
— Да, да вървим.
Тръгнахме по коридора, хванати за ръце. Забелязах как косата й се накъдри по краищата. Чародейският бриз. Така че не се изненадах, когато мис Хестър дори не вдигна глава от бюрото си и продължи да си лакира ноктите, докато я подминавахме, оставяйки световете на смъртни и на демони зад себе си.
Езерото Моултри беше горещо и кафяво, както Линк бе казал. Не се виждаше и капка вода. Нямаше никого, въпреки че видяхме „сувенир“ от мисис Линкълн и приятелчетата й, забучен в напуканата кал по ронещите се брегове.
Табела.
„ДЕНОНОЩНА ГОРЕЩА ЛИНИЯ
СЪОБЩЕТЕ ЗА ВСЯКАКВИ АПОКАЛИПТИЧНИ ЗНАЦИ“
В долния край бе написала домашния си номер.
— Какво точно има предвид под „апокалиптични знаци“? — попита Лена, като едва сдържаше усмивката си.
— Не знам, но съм сигурен, че ако попитаме мисис Линкълн, още утре ще постави нова табела с уточнения и примери. Може да има забрани. „Не ловете риба. Не скачайте. Не призовавайте дявола. Забранено за мор, жега и скакалци. Категорично не допускаме Бесове.“
Лена изрита с крак засъхналите буци пръст.
— „Никакви кървави реки.“
Бях й разказал за моя сън.
— „Без човешки жертвоприношения.“
— Моля те, не давай на Ейбрахам идеи.
Лена отпусна глава на рамото ми.
— Помниш ли кога за последно бяхме тук? — попитах я аз и я погъделичках с една суха тревичка. — Ти избяга с харлито на Джон.
— Не искам да си спомням това. Искам да помня само доброто, само хубавите моменти — прошепна тя.
— Имаме много такива.
Тя се усмихна и аз знаех, че вече имахме още един.
Като деня, в който я открих да плаче в градината на „Грийнбриър“.
Понякога я поглеждах и всичко спираше. Светът и всички хора изчезваха и аз знаех, че нищо не може да ни раздели.
Притеглих я към себе си и я целунах, до мъртвото езеро, където никой не можеше да ни види и никой не се интересуваше от нас. С всяка секунда болката в тялото ми се усилваше и притискаше сърцето ми, което биеше все по-бързо, но не спрях. Нищо друго нямаше значение. Исках да чувствам ръцете й по кожата си, устните й да захапват долната ми устна. Исках да усещам тялото й до моето, докато спра да чувствам всичко друго.
Защото, имах неприятното предчувствие, че ако не откриехме този, който ни беше нужен, онзи, който бе двама, и ако не го убедяхме да стори каквото трябваше да се направи до Осемнайсетата луна, нямаше да има никакво значение какво щеше да се случи на никого от нас.
Тя затвори очи, аз затворих моите и макар че не се държахме за ръце, ми се струваше, че го правим.
Защото и двамата знаехме какво имаше помежду ни. И никой, и нищо не можеше да ни го отнеме.
20.XI
Следващото поколение
— Назад, бойскаутче. Казах всичко, което знам. Защо ще крия нещо? — усмихна ми се Джон и погледна към Лив. — Вече само на думи аз съм мъжът, който носи панталоните вкъщи. Тя е тази с колана.
Вярно беше. Коланът му със скорпиона бе увит около китката на Лив. Лена й го беше дала, защото сега тя беше бавачката на Джон, когато Макон не беше с него. Никога не го оставяха сам. Нощем Макон даже правеше заклинание за прикриване и затваряне на кабинета.
Но ако Джон казваше истината за способностите си, можеше просто да го докосне и щеше да получи нови сили. Въпросът беше защо не го правеше? Започвах да си мисля, че не искаше, но в това нямаше никакъв смисъл.
Не че напоследък нещо имаше.
След разговора ми с Лилум — Колелото на съдбата, Царицата на демоните, мисис Инглиш, която не беше мисис Инглиш — имах повече въпроси, отколкото отговори. Нямах представа как да намеря онзи, който бе двама, а не знаех колко време ни оставаше. Трябваше да разбера кога ще настъпи Осемнайсетата луна. Не исках да се откажа от идеята си, че тя е свързана с Джон Брийд — още откакто другият Джон в Здравния център ми написа онова послание за края на света.