На този Джон обаче явно не му пукаше. Излягаше се в едно походно легло, опряно до стената и правеше само две неща: спеше и ме вбесяваше.
Лена бе нервна. Определено очарованието му вече не й действаше.
— Ейбрахам трябва да ти е споменал нещо за Осемнайсетата луна.
Той сви отегчено рамене.
— Приятелят ти не спира да дрънка за това, но Ейбрахам не ми е говорил нищо.
— Така ли? А защо не си довлечеш тук задника, за да ти го сритам?
Итън, успокой се. Не му позволявай да те засегне.
Лив пристъпи към мен.
— Итън, моля те да се държим цивилизовано. Доколкото знаем, Джон е също такава жертва на терора на Ейбрахам като всички нас.
В гласа й личеше съчувствие, даже прекалено много съчувствие.
— Напоследък да е ухапвал някого от твоите най-добри приятели? — троснах й се аз.
Лив ме погледна засрамено.
— Тогава не искам да чувам нито дума за цивилизовано поведение и други простотии.
Джон се надигна от леглото.
— Не й говори така. Ядосан си на мен. Не си го изкарвай на Оливия. Тя се побърква и работи без почивка, за да ви помогне.
Погледнах към Лив. Тя се бе изчервила и свела глава; преструвайки се, че проверява данните на циферблата на селенометъра си. Зачудих се дали инкубуският магнетизъм на Джон най-накрая не беше почнал да й влияе.
— Не се обиждай, но си затвори устата.
— Итън! — Лена ме стрелна с нейната версия на строгия поглед. Сега бях атакуван от две страни.
На Джон явно му бе забавно.
— Ту искаш да говоря, ту да мълча. Кажи ми, когато си изясниш желанията.
Нямах никакво желание да говоря с него. Исках просто да изчезне от живота ми.
— Лив, какъв е смисълът да го държите тук? Нищо важно не ни е казал. Обзалагам се, че използва чародейските сили, които е изсмукал, и изпраща съобщения на Ейбрахам и Сарафина. Сигурно вече знаят къде е и скоро ще се появят.
Лив скръсти ръце на гърдите си неодобрително.
— Джон не изсмуква ничии сили. През повечето време е тук с мен. Или с Макон и с мен. — Пак започна да се изчервява. — Като му крещиш, няма да постигнеш нищо. На практика Джон е бил изтезаван през целия си живот. Не можеш да си представиш как са се държали с него Ейбрахам и Силас. Нищо, което кажеш, не може дори да се доближи до това, което е преживял, докато е растял.
Обърнах се към Джон.
— Значи това правиш сега? Разказваш тъжни истории на Лив, за да я накараш да ти съчувства? Човече, ти наистина си голям манипулативен задник.
Джон стана и дойде до мен.
— Странно, аз пък си мислех какъв очарователен задник си ти.
— Наистина ли? — попитах аз, свивайки вече ръката си в юмрук.
— Не. — И той направи същото.
— Достатъчно! — извика Лена и застана помежду ни. — Така не помагате.
— И не е научно издържано, вежливо и възпитано. Да не споменавам, че няма и най-малък намек за забавно — добави Лив.
Джон се върна на леглото си.
— Не знам защо всички сте убедени, че това, което става, има нещо общо с мен.
Нямах намерение да му казвам за посланието от момчето в болничната стая.
— Има нещо общо с Осемнайсетата луна. Рожденият ден на Лена е чак през февруари, освен ако Сарафина и Ейбрахам не решат отново да призоват времето по-рано.
Лена скръсти ръце и се загледа в Джон.
Той сви рамене и черната му татуировка се видя под ръкава на тениската.
— Значи разполагате с няколко месеца. По-добре се разбързайте.
— Казах ти, тя не твърди, че е Осемнайсетата луна на Лена. Може да нямаме толкова време.
Лив се обърна и ме погледна.
— Кой не е твърдял това?
По дяволите, не исках още да й разказвам за Лилум, особено пред Джон. Лена не беше единственото момиче, което познавах, което бе две неща едновременно. Лив вече не бе официално Пазител, но продължаваше да се държи като такава.
— Никой. Не е важно.
Тя ме наблюдаваше внимателно.
— Ти каза, че момче на име Джон от Здравния център знае за Осемнайсетата луна — онзи от стаята с тъжния рожден ден. Мислех, че това е причината да се заяждаш с Джон.
— „Да се заяждам с Джон?“ Това ли смяташ, че правя?
Не можех да повярвам колко бързо й бе промил мозъка.
— Всъщност бих го нарекъл „тормоз“ — усмихна се самодоволно Джон, но не му обърнах внимание. Бях зает да разреша спора ни с Лив.