Той опита отново.
— Започна ли да предизвикваш пожари, без да искаш? Процесът се нарича Пробуждането на огъня.
Сарафина застина на място. Вече бе предизвикала неволно няколко малки пожара. Когато ставаше прекалено емоционална, чувствата й се материализираха в пламъци. Сега съзнанието й бе обсебено само от две мисли: огъня и Лена.
— Не знаех, че си има име — прошепна тя.
— Доста неща има, които не знаеш. Бих искал да те поканя да дойдеш при мен. Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш.
Сарафина извърна поглед встрани. Той беше Мрак, демон. Черните му очи й казваха всичко, което имаше нужда да знае. Не можеше да вярва на Ейбрахам Рейвънуд.
— Имаш дете, нали? — Не беше точно въпрос. — Искаш ли да живее в този свят, обвързана с проклятие, датиращо от време много преди ти самата да се родиш? Или искаш тя да бъде свободна сама да се Призове?
Сарафина не бе казала на Джон за срещата си с Ейбрахам в Тунелите. Той нямаше да разбере. За Джон светът бе черен или бял, Светлина или Мрак. Не знаеше, че могат да съществуват заедно, в един и същи човек, както ставаше с нея. Тя мразеше да лъже, но го правеше заради Лена.
Ейбрахам й разкри нещо, за което никой в семейството й не говореше — пророчество, свързано с проклятието. Пророчество, което можеше да спаси Лена.
— Сигурен съм, че чародейците в семейството ти никога не са ти споменавали за това.
После извади от джоба си сгънат лист, отвори го и й прочете думите, които обещаваха да променят всичко: „Първият ще бъде Тъмен. Но вторият може да избере да се върне назад“.
Сарафина притаи дъх.
— Разбираш ли какво означава това? — Ейбрахам знаеше, че казаното означава всичко за нея и тя трепна при звука на неговите думи, сякаш те също бяха част от пророчеството. — Първата Самородна в семейството на Дюшан ще бъде Мрак, Катаклист. — Говореше за нея. — Но втората ще има шанс. Ще може сама да се Призове.
Сарафина намери смелост и зададе въпроса, който я измъчваше.
— Защо ми помагате?
Ейбрахам се усмихна.
— Имам момче, не по-голямо от Лена. Баща ти го отглежда. Родителите му са го изоставили, защото има някои много необичайни сили. Очаква го и необичайна съдба.
— Но аз не искам дъщеря ми да става Мрак.
— Не мисля, че разбираш истински същността на Мрака. Умът ти е бил отровен от светлите чародейци. Светлината и Мракът са двете страни на едно и също нещо.
Част от Сарафина се чудеше дали не е прав. Молеше се да е така.
Ейбрахам започна да я учи как да контролира силите си и гласовете. Имаше само един начин да ги прогони. Сарафина предизвикваше пожари, подпалваше ниви с царевица и горски участъци. Беше облекчение да освободи мощта си. И никой да не пострада.
Но гласовете все още идваха за нея, шепнеха й същата дума отново и отново.
Пали!
Когато те не я преследваха, чуваше гласа на Ейбрахам в главата си, моменти от разговорите им се повтаряха постоянно в съзнанието й: „Светлите чародейци са по-лоши и от смъртните. Изпълнени са със завист, защото силите им са по-нисши. Искат да замърсят кръвта ни, като я смесят с кръвта на смъртните. Но Общият ред няма да го допусне“.
Късно през нощта някои от думите й звучаха логично. „Светлите чародейци отхвърлят Мрачния огън, от който са създадени всички сили.“ Някой се опитваше да зарови дълбоко в сенките на съзнанието си. „Ако бяха достатъчно силни, щяха да избият всички ни.“
Лежах на пода в разхвърляната си стая, вперил очи в синия таван. Лусил лежеше на гърдите ми и си ближеше лапичките. Гласът на Лена си проправи път в съзнанието ми толкова спокойно и тихо, че почти не я чувах.
Направила го е заради мен. Обичала ме е.
Не знаех какво да й кажа. Вярно бе, но не беше толкова просто. С всяко видение виждахме как Сарафина потъваше все по-дълбоко в Мрака.
Знам, че те е обичала, Лена. Но не мисля, че е можела да се пребори с това, което се е случвало с нея.
Не вярвах, че защитавах жената, убила майка ми. Но Изабел не беше Сарафина, поне не в този момент още. Сарафина бе убила Изабел, както бе направила с майка ми.