От думите му и начина, по който ги каза, стомахът ми се сви, сякаш бях ял прекалено много пай и после се бях върнал отново към пуйката.
Подадох глава зад ъгъла. Джон и Лив се бяха привели над масата в кабинета на Макон. На нея имаше две свещи и един алуминиев поднос с вечеря. Пуйка. Почувствах се ужасно, особено след пиршеството, което бе приготвила Ама за нас.
Лив държеше в ръка запалката на Джон и се опитваше да запали свещите на масата.
— Ръката ги трепери.
— Не е вярно — отвърна тя и погледна към ръката си. — Тук става течение.
— Притеснявам ли те? — попита Джон с усмивка. — Всичко е наред, нищо няма да ти направя.
— Притеснена? Моля те — отвърна Лив, но бузите й добиха познатия румен цвят. — Не се боя от теб, ако това си мислиш.
Двамата се гледаха втренчено за миг.
— Ауч! — Лив изпусна запалката и разтърси ръка. Явно си бе изгорила пръста.
— Добре ли си? Дай да видя — каза веднага Джон и грабна ръката й, после разтвори дланта й, за да огледа пръстите. Постави широката си длан върху нейната мъничка ръка и я закри почти изцяло.
Лив прехапа устни.
— Мисля, че трябва да я полея със студена вода…
— Чакай.
— Какво…? — Лив погледна към ръцете им. Джон махна своята и тя размърда невярващо пръстите си. — Как го направи?
Джон изглеждаше засрамен.
— Както ти казах, ако докосна чародеец, поглъщам силите му. Не ги крада. Просто така става.
— Ти си Тавматург. Лечител. Като Риан, братовчедката на Лена. Не си…
— Не се тревожи. Не беше тя. Взех я от едно момиче, с което се сблъсках веднъж.
Не можех да кажа дали беше саркастичен или не.
Облекчение се разля на лицето на Лив.
— Това е забележително. Знаеш го, нали? — каза, загледана в пръста си.
— Не знам нищо. Само че съм изрод по природа.
— Не съм убедена, че природата има нещо общо с това, след като в цялата вселена няма друг като теб, поне доколкото знаем. Но си специален.
Каза го толкова уверено и естествено, сякаш всички вярвахме в това. Сякаш не говореше за Джон Брийд.
— Толкова съм специален, че никой не ме иска — разсмя се той, но някак огорчено. — Толкова специален, че правя неща, които не помня.
— У дома, в Англия, наричаме това „алкохолен тур“ — обикаляш по баровете и някъде по средата вече не само пълзиш, но и не помниш нищо.
— На мен ми се губят цели седмици, Оливия.
Мразех начина, по който произнасяше името й. О-ли-ви-я. Все едно искаше да натърти на всяка сричка и да го задържи на езика си възможно най-дълго.
— Постоянно ли става? — попита с любопитство Лив, но ми се стори, че имаше нещо повече от обичайния й чисто научен интерес. Защото звучеше и натъжено.
Той кимна.
— Освен когато бях затворен в Сиянието. Не че там ставаше нещо, което да си заслужава да се помни.
Прочисти гърлото си и влязох в стаята.
— Така ли? Значи можеш да се върнеш обратно в онова нещо.
И двамата ме погледнаха стреснато. Лицето на Джон се помрачи и момчето, което бе говорило с Лив, изчезна.
— Итън. Какво правиш тук? — попита смутено Лив.
— Донесох ти малко от прочутия орехов пай на Ама. Липсваше ни на вечеря. Нямах намерение да ви прекъсвам.
Само че го направих.
Лив метна кърпата си на масата.
— Не ставай глупав. Не прекъсваш нищо. Ние просто бяхме седнали на вечеря — ако може да се нарекат така съмнителните части на тази птица тук.
— Хей, не говори така за първия ни Ден на благодарността, съкровище — ухили й се Джон, а после ме погледна предизвикателно.
Не му обърнах внимание.
— Лив, може ли да ми отделиш една минута?
Тя отмести стола от масата си.
— След теб, Водачо.
Усещах очите на Джон, забити в гърба ми, докато излизахме от стаята.
Съкровище.
Сграбчих Лив за ръката, веднага след като бяхме достатъчно далече, за да не може да ни чуе дори един инкубус.
— Какво правиш?
— Опитвам се да вечерям — каза невинно тя. Бузите й поруменяха, но не ме гледаше дръзко.
— Имам предвид, какво правиш с него?
Тя постави ръце на кръста си.
— Нещо конкретно ли търсиш? Затова ли се нуждаеш от мен?
Вървяхме към „Lunae libri“, вече бяхме стигнали до високите рафтове с книги. Факлите по стените се запалваха сами, бележейки пътя, по който минавахме. Лив взе една.