— Последно бях чул, че той не яде нищо друго, освен чипс „Доритос“.
— Не яде. Просто ми правеше компания. Като… приятел.
Застанах пред нея и тя спря на място.
— Лив. Той не ти е приятел.
Тя ме погледна раздразнено.
— Тогава какъв ми е? Щом си такъв експерт.
— Не знам какъв е или на какъв се преструва, но знам, че не ти е приятел.
— А теб какво те интересува?
— Лив, можеше да дойдеш у нас тази вечер. Беше поканена. Макон и Мариан бяха там. Искаха да бъдеш с тях.
— Това си е било направо невероятна покана. Как ли съм я пропуснала?
Знаех, че чувствата й бяха наранени, но не знаех как да оправя нещата. Трябваше да я поканя сам.
— Имах предвид, всички искахме да дойдеш.
— Сигурна съм, че си искал. Също както съм сигурна, че все още мога да покажа синините от последната си среща с Лена.
— Причината бе в заклинанията на Ридли, знаеш го. Пък и ти изобщо не й се даде.
Тя се отпусна.
— Знаех, че можех да дойда у вас тази вечер. Но не ми е мястото там. Не принадлежа никъде всъщност. Както и Джон, предполагам. Може би смъртните и инкубусите не са чак толкова различни.
— Но ти имаш място, на което принадлежиш, Лив. И не е нужно да оставаш тук долу с него. Не си чудовище.
За разлика от него.
Итън? Всичко наред ли е!
Лена се свърза с мен.
Да, Лена. Връщам се след минутка.
Не бързай.
Това беше нейният начин да ми каже, че няма нищо против да си говоря с Лив, независимо дали самата Лив го вярваше или не.
Тя ме гледаше втренчено.
— Какво всъщност правиш тук? Защото съм убедена, че едва ли си загрижен за социалния ми живот.
— Грешиш.
Все още държах подноса с пай.
Тя го взе, махна фолиото и си отчупи парче пай.
— Ммм… Вкусно. Значи няма нищо ново, за което трябва да знам? — попита, докато отчупваше още едно парче. Паят на Ама беше добро средство за разсейване.
— Какво знаеш за Колелото на съдбата?
Тя ме погледна изненадано.
— Странно, че питаш.
И просто така въпросът за личния й живот бе затворен и се върнахме към любимата й тема — всичко друго.
— Защо?
— Мисля за това, откакто намерихме Вратата на времето.
Извади червения си бележник и го отвори по средата. Там имаше рисунка на три съвършено очертани кръга, всеки един разделен от спици на колело в различни цветове.
— Само това си спомням от вратата.
— Изглежда ми точно. Каза, че е някакъв вид код?
Тя кимна.
— Не съм сигурна, защото ти отвори вратата, без да ги използваш. Но потърсих символа в библиотеката на Макон.
— И?
Лив посочи рисунката.
— Повтарящ се кръг. Мисля, че има нещо общо с това, което наричаш „колело на съдбата“.
— И с Temporis Porta.
— Мисля, че да. Но едно не разбирам.
— Какво?
Нещо, което Лив не разбираше, винаги бе лош знак.
— Вратата се отвори сама. Ти дори не докосна някой от кръговете. Ако не го бях видяла с очите си, нямаше да повярвам, че е възможно.
Спомних си допира на твърдото офиково дърво под челото си.
— А пък аз не успях изобщо да мина.
— Но каза, че не разбираш защо. — Все още не схващах накъде водеше мисълта й.
— Каквото и да е това колело на съдбата, мисля, че е свързано с теб, не с мен.
Кимнах и я оставих да вярва в това, но знаех, че не е истина. Все още чувах гласа на Ама в главата си.
Колелото на съдбата ще смаже всички ни.
6.XII
Счупената душа
— Итън!
Лена пищеше, а не можех да я намеря. Опитах се да тичам, но продължавах да падам, защото земята се движеше под краката ми. Паважът на главната улица се тресеше толкова силно, че в очите ми летяха камъчета и кал. Пътят се разтвори и имах чувството, че стоя на ръба на две тектонични плочи, които се блъскаха една в друга.
Стоях там, стъпил с по един крак на противоположните плочи, докато светът се тресеше и процепът в земята ставаше все по-широк. Пукнатината вече бе огромна и знаех, че ще пропадна вътре. И зейваше все повече.
Беше само въпрос на време.