Не знаех какво се очакваше да видим, но едва ли щеше да бъде по-странно от леля Пру, която излизаше извън тялото си, или от Лилум, която влизаше в телата на други хора — като мисис Инглиш.
Димът започна да се извива бавно и да става по-плътен. Гледах как се вие и приема форма. Бокорът вече пееше по-силно. Димът стана от черен сив, а змията започна да съска. Някой се появи в дима. Бях виждал нещо подобно и преди, в гробището „Бонавентура“, когато Туайла призова духа на майка ми.
Не можех да сваля очи от гледката пред мен. Тялото се оформяше от най-долната част, точно като майка ми. Първо стъпалата, после краката…
— Какво, по дяволите… — възкликна Линк и се опита да отстъпи назад, но спря.
Торсът и ръцете.
Лицето беше последният елемент.
Лице, което можех да позная навсякъде.
Моето.
Подскочих и се запрепъвах назад.
— Мамка му! — извика Линк, но гласът му ми прозвуча много далечно.
Паниката ме завладя като две силни ръце, които стискаха врата ми. Фигурата започна да избледнява.
Но преди това да стане, Блудникът проговори.
— Аз чакам.
След това изчезна.
Бокорът спря да напява, димящата свещ изгасна и всичко свърши.
— Какво беше това? — попитах аз, взирайки се във вещера. — Защо има Блудник, който прилича на мен?
Мъжът се върна до терариума и пусна змията при останалите.
— Той не прилича на теб. Това е ti-bon-age. Другата половина на душата ти.
— Какво каза?
Бокорът взе кибрит и запали отново свещта.
— Половината ти душа е при живите, половината — при мъртвите. Остави я зад себе си.
— Къде съм я оставил?!
— В отвъдния свят, когато умря — отговори той и в гласа му прозвуча досада.
Когато умрях.
Говореше за нощта, в която Лена и Ама ме върнаха, нощта на Шестнайсетата луна.
— Как е възможно?
Бокорът изви китката си и клечката угасна.
— Ако се върнеш прекалено бързо, душата ти може да се счупи. Да се раздели. Едната половина отива при живите, но другата остава при мъртвите. Пленена между тези два свята, обвързана с липсващата половина, докато двете не се съберат отново.
Разделена.
Не можеше да е вярно. Сигурно изперкалият тип не обясняваше нещо правилно. Как бе възможно да имах само половин душа? Какво ставаше с другата част? Къде отива…
Обвързана с липсващата половина.
Знаех какво ме бе следвало през цялото това време, криейки се в сенките.
Аз — другото ми аз.
Това бе причината да се променям, да се изгубвам все повече с всеки изминал ден. Причината вече да не харесвам шоколадово мляко и бърканите яйца на Ама. Да не помня какво има в кутиите за обувки в стаята ми или телефонния си номер. Причината внезапно да стана левичар.
Краката ми се подкосиха и почувствах, че залитам напред. Виждах как подът приближава към мен. Една ръка ме сграбчи и ме дръпна назад. Линк.
— Е, как да съберем тези две половини заедно? Има ли заклинание, или нещо подобно? — попита нетърпеливо той, като че само очакваше отговора, за да ме метне на рамо и да побегне към къщи.
Бокорът отметна глава назад и се разсмя. Когато проговори, имах чувството, че гледа право през мен.
— Нужно е много повече от заклинание. Затова твоята гадателка дойде при мен. Но не се тревожи, с нея имаме споразумение.
Сякаш ме заляха с кофа ледена вода.
— Какво споразумение?
Спомних си какво бе казал на Ама, в нощта, когато я проследихме дотук. Има само една цена.
— Каква е цената? — изкрещях аз, а гласът ми отекна в ушите ми.
Бокорът повдигна жезъла си и го насочи към мен.
— Тази нощ вече ти разкрих прекалено много тайни.
Усмихна се, целият мрак и цялото зло бяха вложени в гротескната усмивка на това жестоко човешко лице.
— Защо да не платим на теб? — попита Линк.
— Вашата гадателка ще плати достатъчно висока цена от името на всички ви.
Щях да го попитам пак, но знаех, че повече нямаше да ни каже нищо. А и ако имаше още по-дълбоки тайни от тази, не желаех да ги знам.
7.XII
Картите на провидението
Прибрах се у дома много след полунощ. Всички вкъщи спяха освен един човек. Лампата в стаята на Ама светеше, светлината се процеждаше между спуснатите сини капаци на прозорците. Чудех се дали тя знаеше, че съм излизал и къде съм ходил. Тайничко дори се надявах да е така. Това, което се канех да направя, щеше да стане сто пъти по-лесно. Ама не беше от хората, с които човек умира от желание да се кара. Не познавах по-твърдоглава личност от нея. Живееше по собствени правила, по собствен закон — нещата, в които вярваше, които за нея бяха толкова сигурни, колкото че слънцето изгрява всяка сутрин. Тя освен това бе и единствената майка, която ми бе останала. В повечето дни дори единственият ми родител, въпреки че баща ми бе жив. От мисълта, че трябва да се карам с нея ми се гадеше.