Но не толкова, колкото ми се гадеше от това, че бях само наполовина себе си. Половината на човека, който някога бях. Ама го е знаела, но не ми каза нито дума. А всички други думи, които ми бе казвала, са били лъжа.
Потропах на вратата й преди да си променя решението. Тя отвори веднага, сякаш ме бе очаквала. Носеше белия си халат с розови рози, който й бях подарил миналата година за рождения ден. Не ме погледна. Погледът й бе вперен покрай мен, като че ли виждаше нещо повече от стената зад мен. Може и така да беше. Сигурно имаше частички от мен, разпръснати из цялата къща като парчета от счупена бутилка.
— Чаках те — каза тя. Гласът й беше тих, уморен. Отстъпи встрани, за да мога да вляза.
Стаята й все още изглеждаше като претършувана от крадци, но едно нещо бе различно. На малката кръгла маса до прозореца бяха подредени карти. Отидох до нея и вдигнах една. Кървящото острие. Това не бяха карти таро.
— Пак ли се опитваш да гадаеш бъдещето? Какво ти казват тази вечер, Ама?
Тя прекоси стаята и започна да прибира картите на купчинка.
— Не ми казаха кой знае какво. Май съм видяла всичко, което има да се види.
Още една карта привлече погледа ми. Взех я и я вдигнах пред нея.
— А тази? Счупената душа. Какво ти казва тя?
Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да я вземе от мен едва на третия опит.
— Мислиш, че знаеш нещо, но част от нещо е същото като нищо.
— Имаш предвид част от душата ми? Че е същото като нищо? — казах аз. Знаех, че с това ще я нараня, но исках да разбере как се чувствах в момента.
— Откъде си чул това? — попита тя с треперещ глас. Стисна верижката на врата си и започна да търка златния амулет, който висеше на нея.
— От един твой приятел в Ню Орлиънс.
Очите й се разшириха и тя политна назад, но успя да се хване за стола и да седне на него. От реакцията й разбрах, че каквото и да й бяха показали картите тази вечер, посещението ми при бокора бе пълна изненада за нея.
— Истината ли ми казваш, Итън Уейт? Ходил ли си при този дявол?
— Отидох, защото ти ме излъга. Нямах друг избор.
Но Ама не ме слушаше. Тя разбъркваше бясно картите.
— Лельо Айви, покажи ми нещо. Дай ми знак какво означава това.
— Ама!
Тя си мърмореше нещо и пререждаше колодата карти отново и отново.
— Не виждам нищо. Трябва да има начин. Винаги има начин. Просто трябва да се потърси по-внимателно.
Хванах я нежно за раменете.
— Ама, остави картите. Говори с мен.
Тя вдигна карта с рисунка на врабче със счупено крило.
— Забравеното бъдеще. Знаеш ли как се наричат тези карти? Картите на провидението, защото показват повече от бъдещето. Показват съдбата ти. Знаеш ли каква е разликата?
Поклатих глава. Боях се да кажа каквото и да било. Ама беше станала неконтролируема.
— Бъдещето ти може да се промени.
Погледнах в тъмните й очи, които бяха пълни със сълзи.
— Може би и съдбата може да се промени.
Сълзите започнаха да се стичат по лицето й и тя поклати глава истерично.
— Колелото на съдбата смазва всички ни.
Не можех да понеса да го чуя още веднъж. Ама не просто изпадаше в мрачното си настроение, както обикновено. Тя полудяваше, а аз бях тук и гледах как това се случва.
Тя се изправи, прибра полите на халата си и се отпусна на колене на пода. Очите й бяха затворени, но беше вдигнала глава към синия таван.
— Чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула… Нуждая се от помощта ви. Простете прегрешението ми, както Господ Бог прощава на всички ни.
Гледах я как чака, шепнейки думите пак и пак. Мина цял час, преди да се откаже, изтощена и победена.
Великите не се появиха.