— Защо ще ме лъже? Няма да спечели нищо, като ми каже, че Лена има избор.
Джон я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Защо би те лъгал? Да кажем, защото е кървав инкубус! Той е много по-лош от тъмен чародеец.
Сарафина се преви под натиска на пръстите му. Нямаше значение, че Джон все още я наричаше Изабел; очите й бяха златистожълти, а кожата й — студена. Тя бе една от тях.
— Но може да помогне на Лена.
Може да помогне и на мен. Това искаше да му каже.
Джон бе толкова бесен, че не забеляза как лицето й се сгърчи от вътрешната болка.
— Не можеш да си сигурна. Най-вероятно те лъже. Дори не знаем дали Лена е Самородна.
Сарафина почувства как нещо се надига в нея, като приливна вълна. В началото не разпозна какво беше. Ярост.
Но гласовете го познаха. Той не ти вярва. Мисли, че си една от тях.
Тя се опита да отблъсне мислите и да се фокусира върху Джон.
— Когато плаче, вали дъжд. Това не е ли достатъчно доказателство за теб?
Той я пусна и прокара пръсти през косата си.
— Изабел, този мъж е чудовище. Не знам какво иска, но си играе с теб, манипулира те с твоите страхове. Не можеш да говориш пак с него.
В нея се надигна паника. Знаеше, че Ейбрахам казва истината за Лена. Джон не беше виждал пророчеството. Но имаше и нещо друго. Ако не се виждаше с Ейбрахам, нямаше да може да контролира гласовете.
Джон се взираше в нея.
— Изабел! Моля те, обещай ми!
Трябваше да го накара да разбере.
— Но, Джон…
Той я прекъсна.
— Не знам дали губиш способността си за преценка или губиш контрол, но ако отново се доближиш до Ейбрахам Рейвънуд, ще си тръгна. И ще взема Лена със себе си.
— Какво каза? — Сарафина не можеше да повярва, че е чула това.
— Ако това, което е казал, е вярно, и Лена има избор, тя ще избере Светлината. Никога няма да позволя Мракът да навлезе в живота й. Знам, че се бориш. Изчезваш по цял ден, а когато си тук, изглеждаш разсеяна и объркана.
Вярно ли беше? Можеше ли да го види по лицето й?
Джон продължи.
— Но моята задача е да защитя Лена. Дори от теб.
Той обичаше Лена повече, отколкото обичаше нея.
Беше готов да си тръгне и да вземе дъщеря й.
И един ден Лена щеше да се Призове. Джон беше сигурен, че тя ще обърне гръб на Сарафина.
Нещо се преобърна в нея. Яростта не се надигаше в нея. Изля се върху й, потопи я под вълните си. И тя чу отново гласа.
Пали.
Завесите пламнаха, огънят се изви по стената зад Джон. Стаята започна да се изпълва с пушек, черен и тъмен, жива, дишаща сянка. Звукът от пламъците, които поглъщаха всичко по пътя си и преминаваха от стената към пода, бе оглушителен. Огънят създаде съвършен кръг около Джон, следвайки невидима пътека, която само Сарафина можеше да види.
— Изабел! Спри! — изкрещя Джон, но гласът му бе победен от тътена на огъня.
Какво направи?
— Как може да ми го причиняваш? Останах до теб дори след като премина отвъд!
Премина отвъд. Той вярваше, че тя е Мрак.
Винаги го бе вярвал.
Погледна към него през облака от дим, който бързо изпълваше стаята. Наблюдаваше пламъците някак отстрани, сякаш нямаше нищо общо с тях. Не стоеше в къщата си, мъжът й не умираше пред очите й. Той не приличаше на онзи Джон, когото бе обичала. Нито дори на мъж, когото би могла да обикне.
Той е предател.
Сега гласът бе пределно ясен и отчетлив. И беше само един. Сарафина го разпозна веднага.
Защото бе нейният.
Преди да излезе от къщата, животът и спомените й вече я бяха напуснали.
Спомни си нещо, което Джон често й казваше. Обърна се и го погледна за последно в зелените очи със своите, потънали в злато.
— Ще те обичам до края на вечността и след това.
Лена падна на колене на стъпалото под мен и се разрида. Прегърнах я, но не казах нищо.