Лена ме сграбчи за ръката.
— Напоследък не мога да запаля и свещ, без да опустоша мястото.
Светлина заля стаята и нямах време да го ударя, защото вече знаех точно къде се намирахме. Отново.
Бях от другата страна на вратата на килера. На пет метра под кухнята ни, в собствената ми къща.
Грабнах стария фенер от стената и поех по ронещия се тунел към вратата в тавана, която никой не можеше да отвори. Към мястото, където друга древна врата ме очакваше.
— Чакай! — извика след мен Джон. — Не знаеш къде води този тунел!
— Всичко е наред — обади се Лив. — Той знае къде отива.
Чувах стъпките им зад себе си, но това само ме караше да тичам по-бързо.
Щом стигнах до Вратата на времето, веднага започнах да тропам по нея. Този път тя не се отвори. В кожата на ръцете ми влязоха тресчици, но не спрях да думкам по дебелото дърво.
Нищо, което направих, не помогна.
Отпуснах лице до вратата.
— Лельо Мариан, тук съм! Идвам!
Лена застана зад мен.
Итън, тя не може да те чуе.
Знам.
Джон ме избута встрани и докосна повърхността на двойните врати с ръка. И веднага я отдръпна, сякаш дървото го бе опарило.
— Тука има доста сериозна защита!
Лив сграбчи ръката му, но по нея нямаше следи от изгоряло.
— Не мисля, че има начин да отворим тази врата, освен ако тя самата не пожелае да се отвори.
Говореше за последния път, когато това бе станало — за мен. Този път обаче и двете крила на вратата не помръдваха.
Лив се наведе да разгледа по-отблизо мястото, където рисунките бяха най-видими.
— Трябва да има начин — възкликнах аз и се втурнах отново към дебелите, издълбани дъски. Нищо. — Трябва да измислим решение. Кой знае какво могат да направят на Мариан.
Лив отстъпи назад.
— Мога да си представя. Но не можем да й помогнем, ако не влезем вътре. Дайте ми минутка. — Извади червения си бележник от кожената си раница. — Опитвам се да разгадая символите от първия път, когато ги видяхме.
Лена ме стрелна с поглед.
— Първия път?
Лив изобщо не вдигна глава.
— Итън не ти ли каза? Намери тази врата преди седмици. Него го пусна да мине, но не и мен. Не пожела да ми каже с подробности какво е видял там. Но оттогава изучавам вратата.
— Преди седмици?
— Не знам точната дата — отвърна разсеяно Лив.
Итън?
Мога да ти обясня. Щях да ти кажа онази вечер в киното, но вече ми се беше ядосала, че съм поканил Лив на танците.
Тайна врата? С тайната ти приятелка? И си намерил нещо тайно зад нея? Защо ли това би ме ядосало?
Трябваше да ти кажа и щях да го направя. И няма за какво да се притесняваш от Лив.
Нямаше да се отърва толкова лесно. Опитвах се да не поглеждам Лена, забил поглед към рисунките в бележника на Лив.
— Това е — казах аз, като разпознах символите.
Лив повдигна листа срещу издълбаните във вратата символи, местейки го от един дървен квадрат към друг, докато ги сравняваше.
— Виждате ли повтарящите се елементи в тези три кръга?
— Колелото — казах автоматично аз. — Каза, че това е колелото на съдбата.
— Да, но може би не е само въпросното колело. Мисля, че всеки кръг представлява един от тримата Пазители. Отвъдният съвет.
— Онези, които се появиха в библиотеката ли? — попита Лена.
Лив кимна.
— Прочетох всичко, което намерих за тях, но то не беше много. И все пак мисля, че онези, които ни посетиха, наистина трябва да са тримата Върховни пазители.
Замислих се за това.
— Звучи логично. Първия път, когато преминах отвъд, се озовах в залата на Пазителите.
— Значи смяташ, че тези знаци ги символизират? — попита Джон. — Тези изроди, които искаха да отведат Лив?
Кимнах.
— И Мариан.
Той изглеждаше по-притеснен за Лив, отколкото за Мариан, което не ме изненадваше, но все още ме ядосваше. Както всичко, което излизаше от устата му. Лив не ни обърна внимание и на двама ни, а посочи към първия кръг, онзи с най-малкото спици.
— Мисля, че този представлява това, което става сега — настоящето, а този — посочи към втория кръг, пресечен от повече спици — символизира какво е минало.
— Тогава този е… — посочи Джон към последния кръг, в който нямаше никакви спици.