— Може би не е свързано само с него. Може би е намесен и Ейбрахам — въздъхна Джон. — Той не се отказва лесно.
Макон сбърчи вежди.
— Това е интересна идея. Ангелус и Ейбрахам. Заради обща цел, може би?
Лив се обади първа.
— Да не намеквате, че Пазителите са в заговор с Ейбрахам? Защото това е абсурдно по толкова много причини, че дори не знам откъде да започна. Просто не е възможно.
Джон отиде до камината и протегна ръце, за да ги стопли.
— Някой забеляза ли колко много тъмни чародейци имаше в онази зала?
— Забелязах онзи, когото ритна в главата — усмихнах се аз.
— Беше случайно — сви той рамене.
Макон поклати глава.
— Както и да е, присъдата е произнесена. Разполагаме с една седмица да измислим нещо, преди да…
Всички погледнахме към Мариан. Очевидно бе, че тя е в шок. Очите й бяха затворени, бе се увила плътно с одеялото и се олюляваше леко напред и назад. Мисля, че отново преживяваше тази нощ.
Макон тръсна ядосано глава.
— Лицемери.
— Защо? — попитах аз.
— Винаги съм имал подозрения относно намеренията на Отвъдния съвет и мога да кажа, че те нямат нищо общо със запазването на хармонията в световете. Властта променя хората. Опасявам се, че те вече не са принципните водачи, каквито са били някога — обясни с възмущение в гласа той. Определено му беше трудно да прикрие разочарованието си.
И изтощението. Там се беше представил добре, но изглеждаше така, сякаш не е спал от дни. Сега, когато вече спеше, постоянно се изненадвах, че има нужда от сън като всички нас.
— Но Мариан е тук, с нас, в безопасност — допълни той и постави ръка на рамото й. Тя не вдигна глава.
— Засега.
Исках да се върна обратно, да премина пред Портата на времето и да размажа всички в онази зала. Не можех да понеса да гледам Мариан така.
Макон се отпусна в стола до нея.
— Да, засега. Но мога да кажа същото и за всекиго от нас. Имаме седмица, преди присъдата да бъде приложена — защото тя беше осъдена за измяна. Толкова време е необходимо на оповестяването на Perfidia да се изпълни. Няма да позволя да й се случи нищо, Итън. Това е повече от обещание.
Лив се свлече на масичката пред нея, абсолютно отпаднала.
— Ако някой ще направи нещо, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи на Мариан, това съм аз. Ако не бях тръгнала с теб, ако бях останала в библиотеката, както се предполагаше…
— Сега кой е мрънкащата и депресирана чародейка? — побутна я по рамото Лена. — Това си е моята роля. Ти се предполага да си закачливата хиперумна блондинка, помниш ли?
— Колко грубо от моя страна. Извинявам се — усмихна се Лив. Лена й се усмихна в отговор и преметна ръка през рамото й, сякаш двете бяха приятелки. Всъщност в известен смисъл те бяха. През последните дни и месеци всички бяхме обвързани от една обща нишка, която сплиташе съдбите ни. Защото Осемнайсетата луна почти бе дошла, а никой от нас нямаше отговори.
Джон седна до Лив.
— Вината не е твоя. — Метна ми гаден поглед. — Негова е.
Дотук бяхме с приятелството.
Изправих се.
— Трябва да закараме Мариан в дома й.
Тя ме погледна за пръв път.
— Аз… не мога.
Разбирах я. Нямаше да може да заспи сама, не и в скоро време. Лив и Мариан бяха отново под един покрив за първи път след толкова време, само че този път бяха в стаята на Лив, а покривът им бе таванът на Тунелите. Зачудих се дали заклинанията за прикритие работи и срещу Пазителите. Надявах се да е така.
Имаше едно място, където можехме да отидем, независимо че световете ни спираловидно излизаха извън контрол. Мястото, където започна всичко за мен и Лена. Мястото, което беше само наше.
На сутринта след процеса на Мариан отидохме да го намерим отново. Рушащата се градина на „Грийнбриър“ беше черна и овъглена, но вече се виждаха места, където тревата бе почнала пак да расте. Но тънките стъбълца не бяха зелени, а кафяви като всичко останало в окръг Гатлин. Невидимите стени, които защитаваха „Рейвънуд“ от опустошение, не се простираха дотук. И все пак си беше нашето местенце. Поведох Лена към каменната плоча, където бяхме открили медальона на Женевиев. Струваше ми се, че се е случило преди години, а не една година по-рано.