Лена седна на камъка и ме дръпна до нея.
— Помниш ли колко красиво бе тук?
Погледнах я, най-красивото момиче, което някога бях виждал.
— Все още е.
— Представяш ли си как ще изглежда, ако всичко това го няма? Ако не успеем да го поправим, ако няма нов Ред?
Не можех да мисля за нищо друго, освен за жегата, буболечката и пресъхнали езера. Какво щеше да последва? Наводнение?
— Не знам дали ще има някакво значение. Може би и нас няма да ни има и дори няма да забележим разликата.
— Мисля, че и двамата сме видели достатъчно от другия свят, за да знаем, че това не е вярно. — Тя разбираше, че исках да я накарам да се почувства по-добре. — Колко пъти видя майка си? Тя знае какво се случва, може би по-добре от всеки друг.
Нямаше какво да кажа. Лена бе права, но не можех да позволя да понесе сама на крехките си плещи цялото бреме.
— Не го направи нарочно, Лена.
— Не знам дали това може да ме облекчи, все пак разруших света.
Притеглих я до гърдите си, заслушан в нежния ритъм на сърцето й.
— Светът не е разрушен. Още не.
Тя изскубна няколко сухи стръкчета.
— Но нечий живот скоро ще бъде. Единият, който е двама, трябва да се жертва, за да създаде новия Ред.
Никой от нас не можеше да го забрави, макар изобщо да не бяхме близо до отговора кой е той.
И ако Осемнайсетата луна наистина бе рожденият ден на Джон, значи ни оставаха само пет дни, за да разберем това. Животът на Мариан — животът на всички ни — зависеше от нещо толкова малко.
От него.
Или от нея.
Можеше да бъде всеки.
Който и да бе, се чудех какво ли правеше сега — дали имаше някаква представа какво се случва? Може би изобщо не се тревожеше. Може би не знаеше, че краят наближава.
— Не се безпокой. Джон ни купи малко време. Ще измислим нещо — усмихна се тя. — Беше готино да го видиш да прави нещо за нас, а не срещу нас, както обикновено.
— А-ха. Дано да е така.
Не знам защо, но все още не можех да се примиря с присъствието на Джон в живота ни. Независимо че Лена бе решила да даде на Лив шанс да бъдат приятелки.
— Какво трябва да означава това? — попита нервно тя.
— Чу Макон. Ами ако просто се е възползвал от възможността да погълне всичките ви сили?
— Не знам. Може би просто трябва да приемем някои неща на доверие.
Не исках да го правя.
— И защо?
— Защото хората се променят. Нещата се променят. Всичко и всеки, когото познаваме, са се променили.
— А ако не искам? — упорствах аз.
— Няма значение. Променяме се, независимо дали го искаме или не.
— Но някои неща са си същите — казах аз. — Не е нужно да решаваме как да работи светът. Дъждът продължава да вали от небето, не да се изкачва нагоре. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Така е било и така ще бъде. Защо на вас, чародейците, ви е толкова трудно да приемете тази идея?
— Предполагам, че си падаме малко смахнати на тема контрол.
— Мислиш ли?
Косата на Лена леко се накъдри.
— Трудно е да не правиш нещо, когато можеш да го правиш. А в моето семейство няма много неща, които да не можем да правим.
— Наистина ли? — целунах я аз.
Тя се усмихна, без да отдръпва устните си от моите.
— О, млъкни.
— Трудно ли е да не правиш това? — попитах аз, докато я целувах по шията. По ухото. По устните.
— Ами това? — отвори уста тя, за да се оплаче, но не продължи.
Целувахме се, докато ударите на сърцето ми започнаха да отслабват. Дори и тогава обаче не бях сигурен дали щяхме да спрем, но го направихме.
Защото чухме познат звук във въздуха.
Времето и пространството се отвориха. Видях върха на бастуна ми, докато Ейбрахам Рейвънуд се появяваше през дупката в небето, а въздухът зад него се затваряше с пукот и трясък.
Беше облечен с черния си костюм, а на главата му се извисяваше черният цилиндър, с който приличаше на баща на Линкълн.
— Дали чух нещо за някакъв нов Ред? — Свали шапката си и потупа с ръка ръба й, за да махне несъществуващия прах. — Всъщност оказа се, че разрушеният ми върши чудесна работа. И съм сигурен, че моето момче Джон ще бъде на същото мнение, щом се върне обратно там, където му е мястото.
Преди да отговоря, чух звук от стъпки в калта. Секунди по-късно видях черните й мотористки ботуши.