Имах смътното и ужасяващо подозрение, че знаех кой е липсващият седемнайсети.
Резервният генератор се включваше и изключваше. Личеше по премигващите светлинки в сградата. Боби Мърфи не бе на рецепцията. Всъщност никъде не се виждаше жив човек от персонала. Днешните катастрофални събития в „Градината на вечния покой“ нямаше да предизвикат голяма емоция сред обитателите на Центъра, място, където повечето хора не усещаха нищо, дори то да се стовареше върху тях с пълна сила. Шестнайсет. Чудех се дали имат шестнайсет маси в моргата. Бях доста сигурен, че нямат.
Пътешествието до моргата вероятно тук бе напълно редовно събитие. Имаше повече от една въртящи се врати между мъртвите и живите, през които човек минаваше, докато вървеше по тези коридори. Когато влизаш през вратите на Здравния център, вселената ти постепенно се свиваше, ставаше все по-малка и по-малка, докато целият ти свят не се превърнеше в един коридор, една сестра, една стая два на три метра с прасковени стени.
Когато се озовеш тук, вътре, вече не ти пука много какво се случва там, навън. Това място бе като пространство между световете. Особено за мен, защото всеки път щом хванех ръката на леля Пру, наистина се озовавах в друг свят.
Нищо не изглеждаше реално, което беше иронично, защото отвъд тези стени събитията бяха по-реални от всякога. И ако не измислех какво да правя с някои от тях — като това как да се справя с могъщата Лилум от демонския свят и с неплатения кръвен дълг, който разрушаваше Гатлин и няколко малко по-големи свята извън него — скоро нямаше да има никакви прасковени стени, които да наричаме свой „дом“.
Тръгнах по мрачния коридор към стаята на леля Пру. Аварийните лампи светнаха за миг и видях фигура в болнична нощница, стояща в края на коридора, влачеща цялата метална подпора на системата си в ръка. После светлините изгаснаха и не виждах нищо. Ново светване, но този път пред мен нямаше никого.
Само че можех да се закълна, че това беше леля ми.
— Лельо Пру?!
Настана отново мрак. Чувствах се наистина сам — и то не от онази, спокойната самота, която човек понякога изпитва. Усещах как някой се движи в мрака. Светлина.
— Какво, по дя… — стреснах се аз и подскочих.
Леля Пру стоеше пред мен, лицето й бе на сантиметри от моето. Виждах всяка бръчка, всеки белег от всяка сълза и всеки път като карта на чародейските тунели. Тя ме подкани с пръст, сякаш искаше да я последвам някъде. После го допря до устните си.
— Шшш…
Лампите отново угаснаха и нея я нямаше.
Затичах се, препъвайки се в мрака, докато стигнах до стаята на леля Пру. Бутнах вратата, но тя не се отвори.
— Леа, аз съм!
Вратата се отвори и пред мен застана Леа, вдигнала пръст към устните си в почти същия жест, който преди секунди бе направила леля ми. Обърках се.
— Шшш… — каза тя, докато затваряше вратата зад мен. — Време е.
Ама и майката на Макон, Арелия, седяха до леглото. Тя явно бе дошла в града специално заради леля Пру. Очите им бяха затворени и се държаха за ръце над тялото на леля ми. На пода до леглото забелязах блещукането и потръпването на хиляди малки плитчици и мъниста.
— Лельо Туайла? Ти ли си? — попитах аз. Видях проблясваща за секунда усмивка.
Ама ми изшътка.
Усетих и как съсухрената ръка на леля Пру се вкопчва в моята и ме потупва успокоително.
Шшш…
Надуших, че нещо гори — шепа треви димяха в цветна керамична купа на перваза на прозореца. Леглото бе покрито с любимата завивка на леля Пру, онази с пришитите на нея малки топчета, а не с болничните чаршафи. Възглавницата й с калъфката на цветя беше под главата й. Харлон Джеймс IV се беше сгушил в краката й.
Имаше нещо различно в леля Пру. Към тялото й нямаше прикрепени тръбички, лепенки или жици, свързани с монитор. Беше с плетените си пантофи и с най-хубавия си халат — онзи с розовите цветя и със седефените копчета. Сякаш се канеше да направи редовната си обиколка по улицата на Сестрите и да изкоментира кой от съседите се нуждае от нова боя на оградата.