Сръгах Линк.
— Какво й каза?
— Откъде да знам? Може да имам суперслух, но не говоря френски.
Нямаше значение. Ама вече бе тръгнала в обратната посока, изражението на лицето й бе абсолютно неразгадаемо. Но нещо не бе наред.
Тази нощ не бе наред. Не бях последвал Ама в блатото, тя не се бе срещнала с Макон. Какво я бе пратило на хиляди мили от дома посред нощ? Кого познаваше в Ню Орлиънс?
Но Линк имаше и още един въпрос.
— Къде отива?
На него също нямах отговор.
Когато настигнахме Ама на ул. „Сейнт Луис“, край нас нямаше никакви хора. Което бе напълно логично, като се имаше предвид къде стояхме. Взирах се към високите ръждясали железни порти на гробището „Сейнт Луис“, номер 1.
— Лош знак е, когато в един град има толкова много гробища, че даже са номерирани.
Въпреки че бе отчасти инкубус, Линк не си падаше много по нощното обикаляне на гробищата. В такива случаи в него проговаряше доброто момче, облъчвано седемнайсет години с баптистки молитви.
Бутнах вратата.
— Хайде, да приключваме с това.
Гробище „Сейнт Луис“ номер 1 не приличаше на никое друго гробище, което бях виждал. Нямаше простиращи се морави, осеяни с надгробни камъни и свеждащи се дъбове. Това място бе град на мъртвите. Тесните алеи бяха обрамчени с пищни мавзолеи в различни етапи на разруха, някои високи като двуетажни къщи. По-забележителните гробници бяха оградени с черни железни огради, а от покривите им към нас се взираха огромни статуи на светци и ангели. На това място хората почитаха мъртвите си. Доказателството бе на лицето на всяка статуя, във всяко протрито име, гравирано в камъка, и докосвано стотици пъти.
— В сравнение с това място гробището на Гатлин прилича на обикновена поляна.
За миг си помислих за майка си. Разбирах желанието да построиш мраморна къща за човек, който си обичал — цялото това място бе въплъщение на това желание.
Линк не бе толкова впечатлен.
— Все тая… Когато умра, просто хвърли малко пръст отгоре ми. Спести си парите.
— Добре. Напомни ми го след няколкостотин години, когато съм на погребението ти.
— Е, тогава, предполагам, че аз ще трябва да хвърля пръст върху…
— Шшш! Чу ли това?
Чух звука от скърцане на чакъла по пътеките. Не бяхме сами.
— Разбира се…
Гласът на Линк заглъхна зад мен, когато някаква сянка изплува близо до нас. Имаше същата мъглива плътност като Блудник, но бе по-тъмна и без очертанията, които караха Блудниците да изглеждат почти като хора. Докато тя се виеше край мен, а понякога дори минаваше през мен, ме обхвана познатата от съня ми паника. Бях приклещен в собственото си тяло, неспособен да помръдна.
Кой си ти?
Опитах се да се съсредоточа върху сянката, да видя нещо повече от мъгла от тъмен въздух, но не можах.
Какво искаш?
— Ей, човече, добре ли си? — чух гласа на Линк и напрежението изчезна, сякаш някой ме бе притиснал с колене на земята и сега внезапно бе станал. Линк се взираше в мен. От колко време ми говореше?
— Добре съм.
Не бях, но не исках да му казвам, че аз… Какво? Виждам разни неща? Имам кошмари за кървави реки и падане от водни кули?
Продължихме навътре в гробището и изящните гробници започнаха да изчезват, заменени от мавзолеи в ужасно състояние, оставени на разрухата. Някои бяха направени от дърво и приличаха на съборетините в мочурищата на Уейдърс Крийк. Четях имената, които все още личаха: Деласикс, Лабазилиер, Русо, Наваро. Креолски имена. Последната гробница в редицата се издигаше встрани от другите, сравнително ниска. Беше в гръцки стил, като „Рейвънуд“. Но докато къщата на Макон приличаше на снимка, която можеш да видиш в албум за Южна Каролина, тази гробница беше напълно различна, неотличаваща се с нищо.
Докато не пристъпих по-близо.
Нанизи с мъниста, от които висяха кръстове и червени копринени рози, бяха окачени до вратата, а самите камъни бяха изрисувани със стотици груби хиксове в различни форми и размери. Имаше и други странни рисунки, очевидно направени от посетители. Земята бе покрита с дарове: кукли Марди Гра, религиозни свещници с изрисувани по стъклата лица на светци, празни бутилки от ром и овехтели снимки, карти таро и още ярки нанизи с мъниста.