Линк се наведе и вдигна една от изцапаните карти. Кулата. Не знаех какво е значението й, но всяка карта, на която има хора, падащи от високи прозорци, вероятно не е най-добрият избор.
— Това е мястото. Тук сме.
Огледах се наоколо.
— За какво говориш? Тук няма нищо.
— Не бих казал. — Линк посочи с подгизналата карта към вратата на мавзолея. — Ама е вътре.
— Шегуваш се, нали?
Линк поклати глава.
— Пич, бих ли се шегувал с влизане посред нощ в зловеща гробница в най-обитавания от духове южняшки град? Защото знам, че сега ще ми кажеш да направим точно това.
Прав беше, не че на мен ми се влизаше на това място.
После хвърли картата обратно в купчината, а аз забелязах медната плоча в основата на вратата. Наведох се и прочетох надписа, доколкото ми позволяваше лунната светлина:
МАРИ ЛАВО. ТАЗИ КЛАСИЧЕСКА ГРЪЦКА ГРОБНИЦА Е ПОСЛЕДНИЯТ ДОМ НА ПРОЧУТАТА „ВУДУ КРАЛИЦА“
Линк отстъпи назад.
— Вуду кралица? Все едно си нямаме достатъчно проблеми.
Слушах го само с едното си ухо.
— Какво прави Ама тук?
— Не знам, човече. Куклите на Ама са едно, но не знам дали силите ми на инкубус действат на вуду кралиците. Да се махаме.
— Глупости. Няма от какво да се боим. Вуду е просто една религия.
Линк се огледа нервно.
— Да, религия, в която хората правят куклички и ги пробождат с карфици.
Явно го беше чул от майка си, звучеше като нейна реплика.
Аз обаче бях прекарал повече време с Ама и знаех и други неща. Вуду бе част от нейното наследство, смесица от религия и мистицизъм, уникална — също като готвенето й.
— Това с кукличките го правят хора, които се опитват да използват силите на мрака. Но във вуду не става дума само за това.
— Надявам се да си прав. Защото хич не обичам игли.
Поставих ръка на вратата и натиснах. Нищо.
— Може би е под заклинание, като чародейска врата.
Линк блъсна вратата с рамо и вратата проскърца по каменния под, докато се отваряше.
— А може би не.
Пристъпих предпазливо вътре, надявайки се, че ще открия Ама, сведена над купчина пилешки кости. Но гробницата бе мрачна и пуста. В центъра имаше повдигнат циментов постамент, върху който бе поставен ковчег. Мястото бе мръсно и покрито с паяжини.
— Тук няма нищо.
Линк отиде до задната част на малката крипта.
— Не съм много сигурен в това. — Прокара пръсти по пода. Там имаше квадрат, издълбан в камъните, с метална халка в центъра. — Виж. Прилича на тайна врата.
И наистина бе тайна врата, водеща под гробището. Вход в гробница на вуду кралица. Това бе повече от мрачно, дори и за Ама.
Линк хвана металната халка.
— Ще го направим ли или какво?
Кимнах и той вдигна капака.
15.IX
Колелото на съдбата
Когато видях прогнилите дървени стъпала, осветени някъде отдолу от мъглива жълта светлина, разбрах, че не водеха към чародейски тунел. Бях влизал на достатъчно подобни места — витите стълби, които водеха от смъртния в чародейския свят, обикновено бяха защитени със заклинание и изглеждаше, че ако пристъпиш напред, ще умреш на мига.
Това бе различно слизане и някак си ми се стори много по-опасно. Стъпалата бяха извити, парапетът бе просто няколко дъски, закрепени едва-едва с гвоздеи. Стълбите можеха да водят в прашното мазе на Сестрите, което винаги бе тъмно, защото не ми позволяваха да сменя изгорялата крушка над вратата. Само дето не беше мазе и не миришеше на прах и мухъл. Нещо гореше там долу — тежка, отровна миризма.
— На какво мирише?
Линк вдиша, после се закашля.
— Билки и бензин.
Да, това бе комбинация, която срещаш всеки ден.
Пресегнах се към парапета.
— Мислиш ли, че стъпалата ще издържат?
Той сви рамене.
— Издържали са Ама.
— Тя тежи 45 килограма.
— Е, има само един начин да проверим.
Тръгнах пръв, всяка дъска проскърцваше под тежестта ми. Ръката ми стискаше здраво парапета, малки трескички се впиваха в кожата ми. Встрани от стълбището имаше голямо помещение, източник на светлината и на предизвикващите гадене пушеци.
— Къде, по дяволите, се намираме? — прошепна Линк.