Кимнах.
— Не беше разговор, който лесно можеш да забравиш. — Опитвах се да изтрия спомена за Ама и бокора, откакто ги бях видял заедно, но не ми се получаваше. — Виждал съм я да изперква и преди, когато не харесваше това, което картите й показват — както, когато разбра, че Сам Търли ще падне с колата от моста в блатото. Тогава се заключи в стаята си и не каза нито дума цяла седмица. Но този път бе различно.
— Гадателите никога не се опитват да променят картите. Не вярвам, че една прапрапраправнучка на Сула Пророчицата би го направила. — Мариан се втренчи в чашата си. — Защо ще се опитва сега?
— Не знам. Бокорът каза, че може да го направи, но ще й струва скъпо. Ама отвърна, че е готова да плати цената. Независимо каква ще бъде тя. Знам, че няма смисъл, но имаше нещо общо с чародейците.
— Ако мъжът е бил бокор, думите му не са били случайни и този разговор не е безобиден. Те използват вуду, за да нараняват и да унищожават, а не да помагат и изцеляват.
Кимнах отново. За пръв път в живота си май се страхувах за Ама. Беше толкова странно, все едно малко котенце да се бои за живота на тигър.
— Знам, че не можеш да се месиш в делата на чародейците, но бокорът е смъртен.
— И затова дойде при мен… — въздъхна Мариан. — Мога да проуча нещата, но въпросът, на който няма да получа отговор, е единственият, който всъщност е от значение. Защо Ама е отишла при човек, който представлява пълната противоположност на всичко, в което тя вярва?
Подаде ми чиния с бисквитки, което означаваше, че наистина не знае отговора.
— „Хобнобс“?
Премигнах. Това не бяха какви да е бисквитки, а любимите на Лив. Куфарът й бе пълен с тях, когато пристигна в Южна Каролина в началото на лятото.
Мариан явно забеляза изражението ми, защото въздъхна и остави чинията на масата.
— Говорил ли си с Оливия за станалото?
— Не знам… Не и за… ами, не. Което е гадно, защото Лив е, знаеш… Лив.
— И на мен ми липсва.
— Тогава защо не й позволи да остане и да работи с теб?
След като Лив наруши правилата и ми помогна да освободим Макон от Сиянието, тя изчезна от библиотеката. Обучението й като Пазител приключи. Очаквах да се върне в Англия, но вместо това тя започна да прекарва дните си в Тунелите с Макон.
— Не можех да го направя. Щеше да бъде изключително неподходящо. Или, ако предпочиташ — забранено. Докато проблемите не се разрешат, не можем да се виждаме. Не и официално.
— Искаш да кажеш, че тя вече не живее при теб?
Мариан въздъхна.
— Премести се в Тунелите… засега. Може би там е по-щастлива. Има си собствен кабинет.
Не можех да си представя Лив да прекарва толкова много време в мрака на Тунелите, когато щом се замислех за нея, се сещах за слънчева светлина.
Мариан се извърна в стола си, извади сгънато писмо от бюрото си и ми го подаде. Беше по-тежко, отколкото се очакваше от един лист, и когато го погледнах, осъзнах, че причина за тежестта бе дебелият восъчен печат в долния край на листа. Не беше от писмата, които идват по пощата.
— Какво е това?
— Хайде, прочети го.
— „Отвъдният съвет на пазителите, вземайки предвид сериозността на проблема, причинен от действията на Мариан Ашкрофт от «Lunae libri»…“ — Погледът ми пробяга по следващите редове. — „… отстраняване от длъжност… предстояща дата за процеса…“ — Вдигнах глава, невярващ на очите си. — Уволнили са те?
— Предпочитам „отстранена“.
— И ще има процес?!
Тя постави чашата на масата между нас и затвори уморено очи.
— Да. Така поне са избрали да го наричат. Не мисли, че смъртните държат монопола върху лицемерието. Чародейският свят не е точно демокрация, както може би вече си забелязал. Идеята за свободната воля е доста подценявана, когато става дума да се защитят интересите на чародейските закони и правила.
— Но ти нямаш никаква вина за това, че Лена наруши Реда.
— Е, високо оценявам твоята версия на събитията, но ако си живял достатъчно дълго в Гатлин, би трябвало да знаеш, че може да има много и напълно различни версии на един и същи факт. Както и да е, очаквам съдния ден, макар и не с нетърпение.
Линиите по лицето й изглеждаха по-вдлъбнати, по-мрачни, когато бе разтревожена. Като сега.
— Но ти нямаш нищо общо!
Това бе най-старата ни битка. От момента, в който научих, че Мариан е Пазител — също като майка ми преди нея — знаех единственото и най-важно правило. Каквото и да се случваше, Мариан стоеше встрани. Тя бе наблюдател, отговорна да съхранява информацията за чародейския свят и да се грижи за мястото, където той се пресича със света на смъртните.