— Добра вечер, момче. Виждам, че също като внука ми, още не си научил къде ти е мястото — поклати глава той. — Малкият Макон Рейвънуд. Това дете винаги ме е разочаровало.
Ръцете ми неволно се свиха в юмруци. Ейбрахам изглеждаше развеселен и повдигна укорително пръст.
Паднах на пода пред него, задъхвайки се тежко. Ударих лицето си в грубите дъски на пода и виждах само кожените му ботуши. Опитах се да повдигна глава.
— Така е по-добре — усмихна се Ейбрахам, а бялата му брада ограждаше като в рамка още по-белите му остри зъби.
Изглеждаше различно от последния път, когато го бях видял, на Голямата бариера. Белият му костюм за неделни разходки го нямаше, беше заменен от черен, много по-внушителен; черната му вратовръзка бе стегната грижливо под яката на ризата му. Илюзията за приятелски настроения южняшки джентълмен бе изчезнала. Това нещо, стоящо пред мен, не приличаше на човек, а още по-малко на някого като Макон.
Ейбрахам Рейвънуд, бащата и прародителят на всеки инкубус в рода Рейвънуд, бе чудовище.
— Не бих използвал думата „чудовище“. Но пък и не мисля, че твоето мнение за мен има някакво значение, момче.
Лусил изсъска още по-силно.
Опитах се да се надигна от леглото и да овладея гласа си да не трепери.
— Какво, по дяволите, правиш в главата ми?
Той повдигна въпросително вежда.
— А, усетил си как се храня. Не е зле за смъртен. — Наведе се напред. — Кажи ми… Какво е чувството? Винаги съм се чудил. Как е, когато прониквам в мислите, които са ти най-скъпи, в твоите тайни и мечти… Като пронизване ли е или по-скоро като ухапване?
Бавно се надигнах, но се олюлявах, не можех да запазя равновесие.
— Чувството е, че трябва да се разкараш от ума ми, психар такъв!
Ейбрахам се разсмя високо.
— Бих се радвал. Няма какво толкова да се види вътре. Седемнайсет години и едва си жив. Освен някои безсмислени лигавения с онова жалко момиче, чародейският парцал.
Трепнах. Исках да го сграбча за яката и да го изхвърля през прозореца. И щях да го направя, ако можех да помръдна ръцете си.
— Така ли? И ако мозъкът ми е толкова безполезен, защо тогава дебнеш в стаята ми?
Цялото ми тяло се тресеше. На думи се перчех, но се бях съсредоточил да не припадна пред най-мощния инкубус, който някога бе живял.
Ейбрахам отиде до прозореца и прокара пръст по перваза и солта, която Ама бе оставила там. Облиза кристалчетата, полепнали по него.
— Не мога да се наситя на вкуса на солта. Придава на кръвта много пикантен оттенък. — Млъкна и погледна към ливадата отвън. — Имам въпрос към теб. Нещо мое ми беше взето. Мисля, че ти знаеш къде мога да го намеря.
Заби пръста си в прозореца и стъклото се разби на парчета.
Пристъпих бавно към него. Сякаш влачех краката си през сгъстяващ се цимент.
— Защо смяташ, че ще ти кажа нещо?
— Да видим… За начало, от страх. Погледни — кимна той към предния ми двор и се наведе през прозореца. — Хънтинг и кучетата му не са изминали целия този път напразно. Обичат среднощните купони.
Сърцето ми заби в ушите ми. Те бяха отвън — Хънтинг и кървавата му глутница.
Ейбрахам се обърна отново към мен, очите му искряха.
— Стига разговори, момче. Къде е Джон? Знам, че безполезният ми внук не го е убил. Къде го е скрил Макон?
Ето каква била работата. Някой най-накрая го каза. Джон бе жив.
Знаех, че е истина. Чувствах, че сякаш винаги съм го знаел. Така и не намерихме тялото на Джон. През цялото това време сигурно е бил в чародейските тунели, мотаейки се в някой клуб като „Изгнание“, в очакване да настъпи неговото време.
Обзе ме гняв, думите едва излизаха от устата ми.
— За последно го видях в пещерата на Голямата бариера, когато помагаше на теб и Сарафина да унищожите света.
Ейбрахам изглеждаше доста самодоволен.
— Не съм сигурен, че разбираш отговорността на ситуацията, затова нека те осветля. Смъртният свят — твоят свят, включително този жалък малък град — върви към унищожение, благодарение на племенницата на Макон и нейното нелепо поведение, не заради мен.
Паднах назад на леглото си, сякаш Ейбрахам ме бе блъснал. Имах чувството, че наистина го бе направил.
— Лена направи това, което трябваше. Призова се сама.