В стаята ми бе странно тихо. Линк се опитваше да си проправи път сред разпилените по пода книги, комикси и хартии, но личеше, че едва се държи на краката си.
— Човече, реших, че ще ни замъкнат в ада или откъдето там са дошли. Може би майка ми е права и това е краят на света. — Почеса се по главата. — Имаме голям късмет, че сме живи и че те си тръгнаха!
Ама отиде до прозореца. Пръстите й бяха вкопчени в амулета на шията й.
— Не са си отишли и ние не сме късметлии. Само глупак може да си го помисли.
Скакалците си жужаха под прозореца, хаотична симфония на разрушението, която се бе превърнала в основния мотив в саундтрака на живота ни. На лицето на Ама се четяха страх и тъга, и нещо, което никога досега не бях виждал.
Неразгадаемата, непроницаема Ама. Взираща се навън в нощта.
— Дупката в небето. Става все по-голяма.
Нямаше начин да заспим отново, нито Ама да ни изпусне от поглед, затова тримата седнахме около издрасканата дъбова маса в кухнята. Седяхме там мълчаливо, слушайки тиктакането на часовника. За щастие баща ми бе в Чарлстън, както през повечето дни от седмицата, когато имаше лекции в университета. Ако беше станал свидетел на случилото се, отново щеше да се върне в лудницата… Пардон, в санаториума „Сини хоризонти“.
Ама очевидно бе разстроена и разсеяна, защото отряза парче шоколадов пай с орехи не само за мен, но и за Линк. Той направи гримаса и побутна чинията до купичката с вода на Лусил. Котката го подуши и се отдръпна, свивайки се на кълбо под дървения стол на Ама. Тази вечер дори и тя нямаше апетит.
Когато Ама се надигна да сложи вода за чая, Линк вече бе толкова нервен, че барабанеше с вилицата по металната чиния. Погледна към мен.
— Помниш ли деня, в който в стола имаше онзи гаден шоколадов пай с орехи и Диди Гинес каза на всички, че ти си пратил ненадписаната валентинка на Емили?
— А-ха… — измърморих отнесено аз, зяпайки изсъхналото лепило по масата, останало от детските ми експерименти. — Чакай, какво?
— Диди Гинес бе доста сладка — усмихна се по-скоро на себе си Линк.
— Кой?
Нямах представа за какво говори.
— Ехо? Ти толкова се ядоса, че започна да скачаш върху една вилица и я счупи. И те наказаха — забраниха ти шест седмици да влизаш в столовата.
Линк оглеждаше своята вилица.
— Помня вилицата… поне така мисля. Но не се сещам за никого на име Диди.
Излъгах. Не помнех и вилицата. Нямах никакъв спомен и за тази валентинка.
Линк поклати глава.
— Познаваме я цял живот. Тя те прецака в трети клас. Как можеш да я забравиш?
Не отговорих и той пак започна да тропа ритмично с вилицата си.
Добър въпрос.
Ама донесе чашата си с чай на масата и продължихме да си седим така. Сякаш чакахме приливната вълна да се стовари върху нас и вече бе прекалено късно, за да бягаме и да се спасяваме. Когато телефонът звънна, дори Ама подскочи.
— Кой ще звъни толкова късно?
Казах „късно“, но всъщност бе рано. Почти шест сутринта. Сигурен бях, че всички си помислихме едно и също: каквото и да се бе случило, каквото и да бе пуснал Ейбрахам в света, вече се бе развихрило. Това беше.
Линк сви рамене и Ама вдигна слушалката на черния телефон с шайба, който висеше на стената още от времето, когато баща ми е бил дете.
— Ало?
Гледах я внимателно, докато тя слушаше какво говореше човекът от другата страна на линията. Линк се приведе над масата към мен.
— Жена е, но не мога да кажа коя е. Говори прекалено бързо.
Чух как Ама се опита да овладее дишането си, след като затвори телефона. За секунда остана там, с ръка на слушалката.
— Ама, какво е станало?
Тя се обърна към нас и видях, че очите й бяха насълзени.
— Уесли Линкълн, още ли имаш онази кола?
Ние в момента нямахме — баща ми бе взел волвото.
Линк кимна.
— Да, госпожо. Малко е мръсна, обаче…
Ама вече бе на половината път към вратата.
— Побързайте! Трябва да вървим.
Линк потегли малко по-бавно от обикновено заради Ама. Не че тя щеше да забележи. Мисля, че дори да бе профучал на две колела, пак щеше да й е все едно. Седеше на предната седалка и се взираше пред себе си, стиснала чантичката си с две ръце.