— Ама, какво има? Къде отиваме?
Бях се навел от задната седалка към нея и тя дори не ми се развика да си сложа колана. Нещо със сигурност не бе наред.
Когато Линк зави по улица „Блекуел“, ми стана ясно.
— Какво, по… — възкликна той и се обърна към Ама. — Майчице!
По улицата имаше дървета, изтръгнати от земята с корените. Приличаше на сцена от някой от филмите за природни бедствия, които Линк обичаше да гледа по „Дискавъри“. Човекът срещу природата. Но това не беше природата. Беше резултат от свръхестествено бедствие — Бесовете.
Усещах ги, усещах и унищожението, което носеха със себе си. Тежестта му се стоварваше върху мен. Били са тук, на тази улица. Бяха направили всичко това, а причината бях аз.
Заради Джон Брийд.
Ама накара Линк да обърне по съседната улица, но пътят бе блокиран, затова трябваше да минем по главната. Всички улични лампи бяха потрошени, а слънцето тепърва изгряваше и светлината едва си пробиваше път през мрака, оцветявайки небето от черно до всички възможни оттенъци на синьото. За миг си помислих, че главната улица може да се е спасила от торнадото на Бесовете, но после видях зеленото. Защото сега всичко бе зелено. Забравете за открадната люлка. Сега самият древен дъб го нямаше. Статуята на генерал Джубал А. Ърли не стоеше в средата, със сабя, извадена за битка.
Генералът бе паднал, сабята му бе строшена. Черните купища скакалци, които покриваха статуята от седмици, бяха изчезнали. Дори те го бяха изоставили.
Не помня някога Генералът да не е бил там, охраняващ своя зелен парк и града. Той беше повече от статуя. Беше част от Гатлин, вплетен в нестандартните ни традиции. На 4 юли закачвахме американското знаме на гърба му. На Хелоун поставяхме на главата му вещерска шапка, а от ръката му висеше пластмасова тиква, пълна с бонбони. За възстановката на битката при Хъни Хил някой винаги мяташе на бронзовите му рамене истинско палто от униформата на войник от Конфедерацията. Генералът бе един от нас, бдеше над Гатлин от своя пост, поколение след поколение.
Винаги се бях надявал, че нещата в моя роден град ще се променят. И после те наистина започнаха да се променят. Сега ми се искаше Гатлин отново да стане скучното място, което познавах през целия си живот. Нещата да бъдат такива, каквито мразех да бъдат. Да се върне времето, когато винаги знаех какво предстоеше да се случи месеци напред, а накрая дори и то не се случваше.
Не исках да виждам това, което сега се разкриваше пред очите ми.
Все още се взирах през задния прозорец в падналия Генерал, когато Линк намали скоростта.
— Човече, тук все едно е паднала бомба.
Тротоарите пред магазините по главната улица бяха обсипани със стъкла. Прозорците на всички бяха изпотрошени и магазините стояха безименни и беззащитни. Виждах рисуваното златно „М“ от прозореца на „Малка мис“, отделено от останалите букви. Изцапани розови и червени рокли лежаха по тротоара, хиляди мънички пайети отразяваха частиците от унищожения ни обикновен живот.
— Не е бомба, Уесли Линкълн.
— Госпожо?
Ама оглеждаше останалото от главната улица.
— Бомбите падат от небето. Това е дошло от ада.
Не каза нищо повече, само посочи с пръст към края на улицата. Продължавай! Това ни нареждаше.
Линк изпълни указанията й, но никой от нас двамата не попита къде отиваме. Щом Ама не ми бе казала досега, значи не смяташе тепърва да го прави. Може би не отивахме на някое конкретно място. Може би просто искаше да види какво от града ни бе унищожено и какво — пощадено.
После видях мигащите червени и бели светлини в края на улицата. Огромни облаци черен дим се издигаха към небето. Нещо гореше. И не просто нещо, а сърцето и душата на нашия град, поне за мен. Място, което смятах, че ще се съхрани завинаги.
Окръжната библиотека на Гатлин. Всичко, което означаваше нещо за Мариан, всичко, което бе останало от майка ми, бе погълнато от пламъци. Електрическият стълб бе пречупен на две и се бе стоварил върху разцепения покрив на сградата, оранжеви пламъци изяждаха дървото от две страни. Пожарните коли изливаха вода, но веднага след като загасяха огъня на едно място, той избухваше на друго. С покрито с пепел лице отец Рийд, който живееше малко по-надолу по улицата, хвърляше кофи с вода, за да ограничи периметъра на пожара. Поне петнайсетина души, членове на неговото паство, се бяха събрали да помогнат, което бе иронично, като се имаше предвид, че мнозинството от тях бяха подписали една от петициите на мисис Линкълн за прочистване на библиотеката от повечето книги в нея, тъй като били опасни. „Хората, които забраняват книги, не са по-добри от онези, които палят книги на клади“, бе казала тогава майка ми.