Не мислех, че ще дойде ден да видя как наистина горят книги.
Линк намали, маневрирайки между паркираните коли и пожарните.
— Библиотеката! Мариан ще полудее! Мислиш ли, че онези неща са го направили?
— Нима се съмняваш? — Гласът ми звучеше някак отдалече, сякаш не бе мой. — Спри, за да сляза. Книгите на майка ми са там.
Линк се накани да отбие до тротоара, но Ама постави ръката си на волана.
— Продължавай да караш.
— Какво?! — Бях решил, че ни е довела тук, защото пожарникарите се нуждаеха от допълнителна помощ. — Не можем да си тръгнем. Трябва да помогнем. Това е библиотеката на Мариан.
Това е библиотеката на мама.
Ама продължи да гледа през прозореца.
— Казах, продължавай да караш, освен ако не искаш аз да застана назад волана. Мариан не е тук и не само тя има нужда от помощ тази нощ.
— Откъде знаеш?
Ама се напрегна. И двамата знаехме, че бях поставил под съмнение способностите й на гадателка, дарба, която бе толкова голяма част от нея, колкото библиотеката бе от мама. Тя се втренчи пред себе си, кокалчетата на ръцете й побеляха, докато стискаше чантичката си.
— Това са само книги.
За миг не знаех какво да кажа. Сякаш ме бе зашлевила през лицето. Но както ставаше при плесницата, след първоначалната изненада дойде просветлението.
— Щеше ли да го кажеш на Мариан… или на мама, ако беше тук? Те са част от семейството ни…
— Погледни по-добре, преди да ми четеш лекции за семейството си, Итън Уейт.
Проследих погледа й и разбрах, че Ама не говореше напразно. Вече знаеше какво всъщност бяхме загубили. Аз последен го осъзнавах. Сърцето ми спря да бие, а ръцете ми се свиха в юмруци, когато Линк посочи надолу по улицата.
— О, човече, това не е ли къщата на лелите ти?
Кимнах, но не успях да кажа нищо. Не намирах подходящите думи.
— Беше — кимна Ама. — Продължавай.
Вече виждах червените светлини на линейката и пожарната на ливадата пред къщата на Сестрите — или това, което преди бе къщата им. Вчера бе горда, бяла, двуетажна постройка в колониален стил, с веранда, обикаляща от всички страни и рампа за инвалидната количка на леля Мърси. Днес бе само наполовина, разрязана през средата като детска къща за кукли. Но вместо отвън да се виждаха идеално подредените във всяка стая мебели, всичко в дома на Сестрите бе изтърбушено и изпотрошено. Синият кадифен диван лежеше обърнат на гърба си, масичките и люлеещите се столове бяха съборени около и върху него, сякаш всичко в къщата се бе плъзнало на една страна. Снимки и картини бяха паднали от стените върху леглата. А пред зловещите очертания се издигаха планини от боклуци: дървени дъски, неидентифицирана пластмаса и парчета от мебели, порцеланова вана за баня с животински крачета — половината от къщата, която не бе оцеляла.
Подадох главата си през прозореца, взирайки се в останките от дома на Сестрите. Имах чувството, че Бричката се движи на забавен кадър. Мислено оглеждах това, което някога бяха стаи. Стаята на Телма бе на долния етаж, в задната част, най-близо до външната врата на кухнята. Тя още бе там. Леля Грейс и леля Мърси деляха най-мрачната стая, зад стълбището. Все още го виждах, това поне беше някаква утеха. Леля Грейс и леля Мърси, Телма.
Леля Пру.
Не откривах нейната стая. Не виждах розовата й кувертюра за леглото с малки цветчета и кръгчета. Не виждах дрешника й, пълен с нафталинови топчета — обичаше да ги слага навсякъде; гардероба й и неговите нафталинови топчета, нито чергата на пода на стаята й, която също винаги миришеше на нафталин.
Всичко бе изчезнало, сякаш някакъв гигантски юмрук бе дошъл от небето и бе смазал тази част от къщата, бе я превърнал в прах и отломки.
Гигантският юмрук бе пощадил всичко друго на улицата. Съседните къщи бяха недокоснати, в дворовете им не бе паднало нито едно дърво, нито една керемида от покривите. Станалото приличаше на резултат от торнадо — така, както то отвява на случаен принцип нещо, съсипвайки някоя къща, а тези до нея остават напълно непокътнати. Но това не бе следствие от природно бедствие. Знаех чий е този безмилостен юмрук.