Обърнах се да погледна към леля Мърси и леля Грейс. Ама и Телма им помагаха да седнат в инвалидните колички и отпращаха доброволците пожарникари, сякаш не знаеха, че това са мистър Роулс, който изпълняваше рецептите в „Стоп енд Шоп“ и Ед Лондри, който работеше на бензиностанцията.
Наведох се и вдигнах парче стъкло от боклуците в краката ми. Не личеше какво е, но цветът на стъклото ми напомняше за зелената стъклена котка на леля Пру, онази, която с гордост държеше във витрината в дневната заедно със стъкленото грозде. Обърнах парченцето и видях, че от долната му страна бе залепена червена лепенка. Върху всички вещи на Сестрите имаше различни по цвят лепенки — така те отбелязваха коя вещ при кой роднина ще отиде след смъртта им.
Червена лепенка.
Котката бе предназначена за мен. Пъхнах парченцето в джоба си и гледах как лелите ми потеглят с количките към единствената друга линейка в града.
Ама ме погледна и знаех какво означаваше погледът й.
Не казвай нищо и не прави нищо.
Означаваше, прибери се у дома, заключи вратите и стой вътре. Но тя знаеше, че не мога да го направя.
Една дума продължаваше да стои забита в съзнанието ми. Неконтактна. Леля Грейс и леля Мърси нямаше да я разберат, когато лекарите им я кажеха. Щяха да я разберат така, както я чух аз, когато Линк ми я каза.
Неконтактна. Все едно мъртва.
И за всичко бях виновен аз. Защото не можах да кажа на Ейбрахам къде да намери Джон Брийд.
Джон Брийд.
Всичко ми изплува пред очите.
Мутантът инкубус, който ни вкара в клопката на Сарафина и Ейбрахам, който бе опитал да открадне момичето, което обичах, който бе променил най-добрия ми приятел в нещо, подобно на себе си, и бе унищожил живота ми повече от веднъж.
Моя живот и този на хората, които обичах.
Заради него Ейбрахам бе освободил Бесовете. Заради него градът ми бе унищожен и леля ми почти бе умряла. Книгите бяха изгорени и за първи път причината за това не бяха ограничените умове или жалките хора.
Единственият виновник бе Джон Брийд.
Свих ръце в юмруци. Не бяха гигантски като този стоварил се върху нас, но бяха мои. Точно това беше станалото. Мой проблем. Аз бях Водач. Предполагаше се да намеря пътя — да бъда там заради някаква велика и ужасяваща цел, или каквото там беше онова, което Мариан и Лив бяха казали, че чародейският свят очаква от мен да направя. Трябваше да го открия.
Първо обаче трябваше да открия Джон Брийд.
Нямаше връщане назад, не и след днес.
Едната линейка потегли, после и другата. Сирените отекваха из цялата улица, докато се отдалечаваха и скриваха от очите ми. Затичах се. Мислех за Лена. Тичах още по-бързо. Мислех за майка ми, за Ама, за леля Пру и Мариан. Тичах, докато не ми остана дъх, докато пожарните останаха толкова далече зад мен, че вече не чувах сирените.
Спрях, щом стигнах до библиотеката, и останах там. Пламъците ги нямаше, поне по-големите от тях. В небето все още се издигаше дим. Вятърът въртеше пепелта във въздуха така, че тя приличаше на сняг. Пред библиотеката бяха струпани кутии с книги, някои почернели, други подгизнали от водата.
Едната половина от сградата все още стоеше там. Но това нямаше значение, не и за мен. Тя вече никога нямаше да мирише както преди. Майка ми, това, което се бе запазило от нея в Гатлин, най-накрая вече си бе отишла. Не можеш да възстановиш изгорелите книги. Можеш да купиш нови. Но тези страници няма да са били докосвани от нейните ръце, в тях няма да откриваш странни неща, оставени от нея, за да отбележи нещо интересно.
Част от нея бе умряла тази нощ, отново.
Не знаех много за Леонардо да Винчи. Какво пишеше в онази книга? Може би се учех как да живея, а може би се учех как да умра. След днес можеше спокойно да е всяко от тези неща. А може би трябваше да се вслушам в Емили Дикинсън и да позволя лудостта да добие някакъв смисъл за мен. Иначе бях обречен да си повтарям думите на По, които се бяха забили в главата ми.
Защото имах чувството, че се взирам дълбоко в мрака, толкова надълбоко, колкото е възможно да достигне смъртният взор.
Извадих зеленото парченце стъкло от джоба си и го погледнах, сякаш очаквах то да ми даде отговора какво трябва да направя сега, какво беше необходимо да разбера.
25.IX
Господарките на дома
— Итън Уейт, можеш ли да ми донесеш малко студен чай? — провикна се леля Мърси от дневната.