Леля Грейс не закъсня да се обади.
— Итън, да не си посмял да й носиш чай! Ако изпие още един, шъ трябва да посети стаята за момиченца.
— Итън, не слушай Грейс. Да не разказвам кой ходи по пет пъти на час в момичешката стая!
Погледнах към Лена, която държеше в ръка пластмасова кана, пълна със студен чай.
— Последно, да или не?
Ама тресна вратата и протегна ръка към каната.
— Вие двамката нямате ли си домашни?
Лена повдигна изненадано вежда, а аз се усмихнах с облекчение. Откакто леля Пру бе настанена в Здравния център на Окръжната болница и Сестрите се бяха преместили при нас, имах чувството, че не съм бил насаме с Лена от седмици.
Хванах я за ръката и я поведох към вратата на кухнята.
Готова ли си за малко бягство?
Готова съм.
Почти се затичахме към коридора, опитвайки се да се доберем възможно най-бързо до горния етаж. Леля Грейс седеше на дивана, пръстите й направо летяха с куките, докато се опитваше да закърпи любимото си вълнено одеяло, което бе в поне десет различни нюанси на кафявото. То напълно пасваше на дневната ни, която сега бе отрупана от пода до тавана с кафяви кашони, пълни с всичко, което с баща ми бяхме успели да спасим от къщата на Сестрите през изминалата седмица.
Те не бяха доволни от нещата, които бяха оцелели: почти всичко от спалнята на леля Грейс и леля Мърси, бакъреният плювалник, който бяха използвали всичките пет съпрузи на леля Пру, четири лъжички от колекцията на леля Грейс и дървената стойка, на която слагаха любимите си спомени, купчина от прашни фотоалбуми, два различни стола от дневната, пластмасовият елен от предния им двор и стотици неотворени миниатюрни шишенца със сладко, които вземаха от любимата си закусвалня. Но нещата, които бяха оцелели, не им бяха достатъчни. Бяха ни изтормозили, докато с баща ми не домъкнахме и счупените вещи.
Повечето от тях си стояха по кутиите, но леля Грейс бе настояла, че украсяването на къщата ще им помогне да превъзмогнат страданието, затова Ама им разреши да сложат някои от нещата по стаите. Което беше причината Харлон Джеймс I, Харлон Джеймс II и Харлон Джеймс III — всички те запазени благодарение на това, което леля Пру наричаше „деликатното южняшко изкуство на таксидермията“ — сега се взираха с препарираните си очи право в мен. Харлон Джеймс I седеше, Харлон Джеймс II стоеше изправен и Харлон Джеймс III спеше. Най-много ме притесняваше Трети; леля Грейс го държеше до дивана си и постоянно някой от минаващите го настъпваше по лапите или по опашката.
Можеше да бъде и по-зле, Итън. Можеше да седи върху дивана.
Леля Мърси се мръщеше в количката си пред телевизора, очевидно разстроена, че е загубила сутрешната битка над дивана. Баща ми бе до нея и четеше вестник.
— Как сте днес, деца? Приятно ми е да ви видя, Лена.
Изражението му казваше: „Изчезвайте оттук, докато можете“.
Лена му се усмихна.
— И аз се радвам да ви видя, мистър Уейт.
След станалото той си вземаше, когато бе възможно, почивен ден от университета и си оставаше у дома, за да помага на Ама, иначе имаше голям риск тя да полудее.
Леля Мърси стискаше дистанционното в ръка, въпреки че телевизорът не бе включен.
— Къде си мислите, че отивате, влюбени гълъбчета?
Давай нагоре, Лена, бързо!
— Итън, не ми казвай, че се каниш да водиш младата дама горе. Хич не е прилично — размаха дистанционното към мен леля Мърси, сякаш се канеше да ме остави на пауза с него, преди да се кача в стаята си. Погледна към Лена. — По-добре си дръж малкото сладко задниче далеч от момчешките стаи, пиленце.
— Мърси Лин!
— Грейс Ан!
— Не щъ да чувам таквиз мръсни думи от устата ти!
— Какво толкоз казах? Задниче? Ето ти на — задниче, задниче, задниче!
Итън! Изведи ме оттук!
Не спирай, давай нагоре!
Леля Грейс изсумтя.
— Разбира се, че няма да я води в стаята си. Баща му шъ съ обърне в гроба, ако туй стане.
— Аз съм съвсем жив, точно до теб съм — махна й с ръка баща ми.
— Уф, майчицата му де — уточни леля Мърси.
Леля Грейс размаха кърпичката, която бе като прикрепена на ръката й.
— Мърси Лин, съвсем си изкуфяла. Нали и аз това казах.
— Нищо подобно. Чух те съвсем ясно кат камбанен звън, с доброто си ухо. Каза, че татко му…