Леля Грейс избута настрани вълненото одеяло.
— Няма да чуйш камбана, дори ако забий над главата ти и…
— Студен чай, дами? — попита Ама, като се появи съвсем навреме на вратата с поднос в ръце.
С Лена се промъкнахме по стълбището нагоре, докато Ама блокираше гледката натам. Напоследък изобщо не беше възможно да минеш покрай Сестрите, без да се случи нещо подобно. Откакто се бяха преместили в дома ни и с баща ми докарахме остатъците от вещите им, не ни оставаше време да вършим нищо друго, освен да се грижим и да угаждаме на пралелите ми.
Лена изчезна в стаята ми и аз затворих вратата зад себе си. Обвих ръце около кръста й, а тя отпусна глава на гърдите ми.
Липсваше ми.
Знам… пиленце.
Тя ме ощипа престорено сърдито.
— Итън Уейт, не смей да затваряш таз врата!
Не различих дали беше гласът на леля Грейс или на леля Мърси, но нямаше значение. По този въпрос двете бяха на едно и също мнение.
Лена се усмихна и се протегна зад мен, за да отвори вратата.
Простенах.
— Недей.
Тя докосна устните ми с ръка, за да замълча.
— Кога за последно лелите ти са се изкачвали по стълбище?
Наведох се към нея и челата ни се докоснаха. Пулсът ми се ускори на мига.
— Като стана дума, мисля, че и Ама дълго ще се бави с разливането на студения чай.
Вдигнах я на ръце и я отнесох до леглото ми — по-скоро до матрака на пода; благодарение на Линк сега имах само това.
Отпуснах се до нея, без да обръщам внимание на счупения прозорец, отворената врата и останките от леглото.
Бяхме само двамата. Тя ме погледна със своите разноцветни очи, черните й къдрици бяха разпилени по възглавницата около нея като ореол. Черен ореол.
— Обичам те, Итън Уейт.
Надигнах се и се облегнах на лакти, за да я виждам по-добре.
— Казвали са ми, че съм доста привлекателен, така че смятам, че напълно заслужавам любовта ти.
Лена се разсмя.
— Кой ти го е казвал?
— Много момичета.
Очите й помръкнаха за миг.
— Така ли? По-точно?
— Майка ми. Леля Каролин. И Ама.
Сръгах я в ребрата и тя започна да скимти, кикотейки се приглушено в ризата ми.
— Обичам те, Лена.
— Дано да е така. Защото не знам какво бих правила без теб.
Гласът й бе искрен, напрегнат.
— Аз не съществувам без теб, Лена.
Наведох се и я целунах. Телата ни прилепваха съвършено, сякаш бяха създадени да бъдат заедно. И наистина бе така — независимо че вселената и пулсът ми бяха на друго мнение. Усещах как енергията излизаше от мен, но това само ме караше още по-жадно да търся устните й.
Лена се отдръпна, преди сърцето ми да започне да бие опасно бързо.
— По-добре да спрем, Итън.
Въздъхнах и се отпуснах по гръб до нея, ръката ми все още бе заровена в косата й.
— Дори не сме започнали още.
— Докато не разберем защо става все по-лошо, трябва да сме много внимателни.
Обвих отново ръце около талията й.
— Ами ако ти кажа, че не ме е грижа за това?
— Не го казвай. Знаеш, че съм права. Не искам и теб да те подпаля по случайност.
— Не знам… Може пък и да си струва.
Тя ме ощипа по ръката и аз се усмихнах, с втренчен в тавана поглед. Знаех, че е права. Единствените хора, които все още владееха силите си, бяха инкубусите. В „Рейвънуд“ цареше пълен хаос, както и във всички в него.
Не че осъзнаването на това ми помагаше. Имах нужда да я докосвам, както се нуждаех от въздух, за да дишам.
Чух мяукане. Лусил се бе свила в долната част на матрака. Откакто бе загубила леглото си заради Харлон Джеймс IV, тя си беше присвоила моето. Баща ми се бе върнал от Чарлстън в нощта на т.нар. вихрушка и на следващия ден бе открил кучето на леля Пру, криещо се в един ъгъл в двора на детската градина. От мига, в който бе дошъл в дома ни, се държеше също като Сестрите. Напъха се направо в леглото на Лусил, ядеше вечерята й от нейната паничка. Дори си остреше ноктите в нейното любимо място на един от шкафовете.
— О, хайде, Лусил, не ревнувай. Ти прекарваш повече време с него от мен.
Но нямаше значение. Сестрите се бяха нанесли в дома ни, а Лусил — в моята стая.
Лена ме целуна бързо по бузата и се наведе през леглото, за да потърси нещо в чантата си. Старо копие на „Големите надежди“ на Дикенз изпадна от нея. Познах го веднага.