Опитах се да се отърся от обземащото ме чувство за обърканост на цялата ситуация.
— Всичко е наред.
— Не мисля…
— Можеш спокойно да я хванеш за ръката, Лена.
Тя хвана тънката ръка на леля Пру между своите две длани.
— Изглежда толкова спокойна, сякаш спи. Виж й само лицето.
Не можех. Протегнах се неловко и докоснах нещо, което май беше палец на крак или някаква бучка, надигаща завивката й в долния край.
Итън, не бива да се боиш.
Не се боя, Лена.
Мислиш ли, че не знам какво чувстваш?
Какво чувствам?
Изпитвала съм го — и аз съм се бояла, че човек, когото обичам, ще умре.
Погледнах към нея — бе се привела над леля ми като някаква чародейска сестра.
Да, страхувам се от това, Лена. Постоянно.
Знам, Итън.
Мариан. Баща ми. Ама. Кой ще бъде следващият?
Спрях за миг.
Тревожа се и за теб.
Итън, недей…
Позволи ми да се страхувам за теб, Лена.
— Итън, моля те…
Ето го. Разговорът. Разговорът, който идва наред, когато Келтската нишка стане прекалено лична. Беше една стъпка назад от споделените мисли и една стъпка по-далеч от пълната смяна на темата.
Но аз не исках да се откажа.
— Боя се за теб, Лена. От мига, в който се събудя, до мига, в който заспивам отново, и после в сънищата си и във всяка секунда между тях.
— Итън. Погледни я.
Лена се приближи до мен и постави ръката си върху моята, така че сега и двамата докосвахме крехката ръка на леля Пру.
— Виж очите й.
И аз най-накрая го направих.
Изглеждаше различно. Не щастлива, но не и тъжна. Очите й бяха мътни, разфокусирани. Сякаш бе изчезнала и не беше тук, точно както сестрата ни беше казала.
— Леля Пру не е като другите хора. Обзалагам се, че е някъде далече и проучва непознати пространства. Винаги е искала да прави това. Може би в момента довършва картата на Тунелите. — Лена ме целуна по бузата и се изправи. — Ще проверя дали мога да намеря нещо за пиене. Искаш ли нещо? Може би имат шоколадово мляко.
Знаех какво правеше. Даваше ми време, за да остана насаме с леля си. Не беше нужно да й го казвам. А и още не й бях споделил, че вече не понасям вкуса на шоколадовото мляко.
— Не, добре съм така.
— Дай знак, ако имаш нужда от мен.
Затвори внимателно вратата зад себе си.
След като тя излезе, не знаех какво да правя. Гледах как леля Пру лежи в болничното легло с всички тези тръби, излизащи и влизащи в кожата й. Хванах ръката й, като внимавах да не дръпна системата й. Не исках да я нараня. Бях сигурен, че тя все още можеше да усеща болка. Не беше мъртва, не спирах да си го повтарям.
Знаех, че е хубаво да се говори на хората в кома, защото те могат да те чуят. Опитах се да се сетя какво мога да й кажа. Но в главата ми се въртяха само едни и същи думи.
Съжалявам. Аз съм виновен.
Защото бе вярно. И тежестта на вината ми бе толкова огромна, че вече не можех да я понеса. Надявах се, че Лена е права. Надявах се, че леля Пру е на някакво странно място и чертае карти или забърква каши. Дали беше с майка ми? Можеха ли да се намерят на онова място, където и да бе то?
Все още мислех за това, когато за миг затворих очи…
Усещах обвитата в лепенки длан на леля Пру в моята ръка. Само че, когато погледнах към леглото, леля Пру я нямаше. Премигнах. Леглото също изчезна, после стаята. Намирах се никъде, взирах се в пустота, чувах нищо.
И после… Звук от стъпки.
— Итън Уейт, това ти ли си?
— Лельо Пру?
И тя изплува пред мен от абсолютната пустота.
Беше тук и никъде, появяваше се и изчезваше пред очите ми, облечена в най-хубавата си нощница, онази с ярките цветя и копчетата, имитиращи перли. Чехлите й бяха плетени и в същите нюанси като любимото одеяло на леля Грейс.
— Толкоз скоро? — каза тя, махайки с кърпичката в свитата си длан. — Казах ти миналата нощ, имам разни неща да върша, докат съм тук. Не можеш да ма тормозиш и викаш за помощ всеки път кът не знайш отговора на нещо.
— Какво? Не съм те посещавал миналата нощ, лельо Пру.
Тя се вледени.