Дори Ама — с нейните кукли, които не бяха кукли, и с картите й таро, които не бяха карти таро, със солта по первазите на прозорците и бутилките по дърветата — дори тя не бе подготвена за това. Ейбрахам и Сарафина с армията си от Бесове? Хънтинг и неговата кървава глутница? Джон Брийд, който бе никъде и навсякъде?
Именно заради него краят наближаваше и демоните бродеха сред нас. Всичко бе заради него. Той беше виновен.
А ако имаше едно нещо, с което бях много добре запознат, едно нещо, което усещах как пълзи под кожата ми така, както скакалците се скупчваха по онзи дъб, това бе вината.
28.IX
Риск
Беше късно, когато най-накрая се прибрах у дома. Лусил ме чакаше на предната веранда, с килната настрани глава, сякаш нямаше търпение да види какво ще направя. Когато отворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ама, вече знаех. Не бях готов да се изправя срещу нея, но имах нужда от помощта й. Осемнайсетата луна на Джон Брийд беше прекалено голяма хапка за мен и ако имаше някой, който да знае какво трябваше да се направи, това бе Ама.
Вратата на спалнята й бе затворена, но я чувах как трополи вътре. Говореше си нещо, но бе прекалено тихо, за да чуя какво точно казваше.
Потропах леко по вратата и притиснах глава до прохладното дърво.
Моля те, нека е в добро настроение. Поне тази вечер.
Тя открехна вратата малко, колкото да надникне през процепа. Все още бе с престилката си и държеше игла, в която бе вдянат конец. Погледнах покрай нея в сумрачната й стая. Леглото й бе покрито с всевъзможни неща — макари конци, билки и какво ли още не. Без съмнение правеше своите кукли. Но нещо не бе наред. Миризмата — онази отвратителна смес от бензин и билка — сега вече я разпознах, май бе женско биле, сладник, както го наричаха — която помнех от „магазина“ на бокора.
— Ама, какво става?
— Нищо, което да те интересува. Защо не се качиш горе да си напишеш домашните?
Не ме гледаше в очите и не попита къде съм бил.
— Каква е тази миризма? — попитах и продължих да оглеждам стаята аз, за да открия източника й. На шкафа имаше голяма черна свещ. Изглеждаше точно като онази, която гореше в стаята на бокора в криптата на вуду кралицата. Около нея имаше скупчени ръчно ушити торбички.
— Какво приготвяш тук?
За секунда тя се разстрои, но после се овладя, пристъпи напред и затвори вратата зад себе си.
— Амулети, както винаги. Сега върви горе и се тревожи за този хаос, който наричаш своя стая.
Ама никога не беше горила преди нещо, което миришеше като химическа отрова, не и когато правеше своите кукли или някой от амулетите си. Не можех да й кажа, че знаех откъде е свещта. Щеше да ме одере жив, ако научеше, че съм бил в гробницата на вуду кралицата. Имах нужда да повярвам, че за всичко това съществува причина, независимо че засега не я разбирах. Защото Ама бе най-близкото до майка, което имах, и също като майка ми тя винаги ме защитаваше.
И все пак исках да знае, че забелязвам разни неща — че знаех, че нещо не е наред.
— И откога палиш свещи, които миришат така, все едно са правени в някаква тайна научна лаборатория, в която забъркваш адски смеси и правиш куклите си? С конски косми и…
Главата ми се изпразни.
Не можех да си спомня какво друго слагаше в куклите си, нито какво имаше в стъклениците по рафтовете й. Конски косми — можех да си представя това бурканче. Но какво имаше в другите?
Ама ме наблюдаваше. Не исках да усети, че не мога да си спомня.
— Забрави. Ако не искаш да ми кажеш какво наистина правиш, добре. Все тая.
Обърнах се и се впуснах по коридора навън. Подпрях се на една от колоните на верандата и се заслушах в звука, издаван от скакалците, докато изяждаха останалото от града ни. Така, както нещо изяждаше ума ми.
Отвън, на верандата, настъпващият мрак бе едновременно топъл и тъжен. През отворения прозорец чувах трополене на тигани, дъските по пода скърцаха и се оплакваха — Ама биеше кухнята. Явно за тази нощ се бе отказала от правенето на амулети. Познатият ритъм на тези звуци обаче не ме разведри, както ставаше обикновено. Накара ме да се почувствам по-виновен, сърцето ми заби по-учестено, а това ме подтикна да закрача по-нервно, докато дъските на верандата не заскърцаха почти толкова силно, колкото онези в кухнята.
От двете страни на стената и двамата с Ама бяхме пълни с тайни и лъжи.
Запитах се дали протритият дървен под на нашата къща бе единственото място в Гатлин, което знаеше всички скелети, скрити в семейния ни килер. Щях да помоля леля Дел да погледне някой път, ако силите й проработеха отново.