Беше тъмно и трябваше да поговоря с някого. Ама вече не беше вариант. Натиснах цифрата три на телефона си за бързо набиране. Не исках да си призная, че не помнех номера, на който бях звънял стотици пъти.
Постоянно забравях разни неща и не знаех защо. Знаех само, че не е на добре.
Чух някой да вдига.
— Лельо Мариан?
— Итън? Добре ли си? — попита тя. Звучеше изненадана.
Не, не съм добре. Уплашен съм и съм объркан. И доста сигурен, че не ни очаква нищо хубаво.
Насилих се да кажа нещо друго, снижавайки глас.
— Да, всичко е наред. Ти как си, държиш ли се?
Когато отвърна, умората личеше в гласа й.
— Знаеш ли, Итън, майка ти щеше да се гордее с този град. Сега повече хора идват, за да помогнат като доброволци във възстановяването на библиотеката, отколкото изобщо са влизали на посещение през всичките тези години.
— Да, предполагам, че така стоят нещата с горенето на книги. Май всичко зависи от това кой ги гори.
Гласът й също се понижи.
— Знаеш ли вече нещо за това? Кой всъщност ни подпали?
От начина, по който го каза, разбрах, че мислеше само за това — и този път бе наясно, че мисис Линкълн не е виновницата.
— Затова се обаждам. Ще ми направиш ли една услуга?
Можеш ли да върнеш нещата, както си бяха преди, когато най-големият ми проблем бе да намеря време да се мотая с момчетата в „Стоп енд Шоп“ и да чета списания за коли?
— Всичко, което кажеш.
Всичко, в което няма да ми се наложи да се включа по начин, по който не мога. Това искаше да каже.
— Ще дойдеш ли в „Рейвънуд“? Трябва да говоря с теб и с Макон. И с всички други, предполагам…
Мълчание. Звукът от мисленето на Мариан.
— За… това ли?
— Нещо такова.
Още мълчание.
— Положението ми в момента не е много добре. Ако Съветът на пазителите реши, че нарушавам отново правилата…
— Отиваш да посетиш приятел у дома му. Това не може да е срещу правилата. Не бих те молил, ако не беше важно. Става дума не само за библиотеката. За жегата, за всичко в града. За Осемнайсетата луна.
Моля те. Ти и Ама сте всичко, което имам, а тя става все по-мрачна. Никога не е била такава. Не мога да говоря с мама. Значи трябва да си ти.
Знаех отговора, преди да каже нещо. Едно от нещата, които обичах в Мариан, бе, че тя наистина чуваше това, което й се казваше.
— Дай ми няколко минути.
Затворих телефона и го оставих на стъпалата до мен. Време беше за друго обаждане, но то не изискваше техника. Погледнах към небето. Звездите вече се появяваха. Луната чакаше.
Лена? Тук ли си?
Мина известно време, а после усетих как Лена бавно започна да слива съзнанието си с моето, докато накрая се свързахме.
Тук съм, Итън.
Трябва да разберем какво става. След случката в Здравния център не можем да чакаме повече. Намери чичо си. Вече се обадих на Мариан, а по пътя ще взема и Линк.
А Ама?
Исках да й кажа какво се бе случило тази вечер, но бях прекалено засегнат.
В момента не е в най-подходящото си настроение. Можеш ли да повикаш баба си?
Тя не е тук. Но леля Дел е. Няма как и Ридли да остане настрани.
Това нямаше да помогне, но щом и Линк щеше да идва, беше невъзможно да я изключим от сбирката.
Никога не знаеш, може да имаме късмет. Може Рид да е прекалено заета да бучи игли в малките вуду куклички с образите на мажоретките.
Лена се разсмя, но не и аз. Не можех да си представя кукли, които не миришеха като отровата в стаята на Ама. Усетих целувка по бузата си, въпреки че бях сам на верандата.
Тръгвам.
Не споменах името на другия човек, който също щеше да бъде на тази среща. Лена също не го направи.
Вътре вкъщи леля Грейс и леля Мърси гледаха любимата си телевизионна игра с въпроси „Риск“. Надявах се, че това ще бъде добър начин за разсейване на вниманието, защото Ама знаеше всички отговори, но се преструваше, че не е така, а Сестрите не знаеха нито един, но настояваха, че знаят всички.
— Спи по три години? Е, conchashima, Грейс. Тоз отговор го знам, но няма да ти кажа.