Conchashima бе дума, която леля Мърси си бе измислила, за да кълне, и я използваше, когато искаше да подразни сестрите си, защото отказваше да им каже какво означава. Бях доста сигурен, че тя самата не знаеше.
Леля Грейс изсумтя.
— Conchashima на теб, Мърси. Какво са правили всичките съпрузи на Мърси, когато са искали да не пукнат от досада? Ей на тоз въпрос търсят отговора.
— Много забавно, Грейс Ан. Мисля, че всъщност питат „Колко дълго спа Грейс по време на последната великденска служба в църквата?“. Докато дремеше над хубавата ми шапка с рози.
— Казано е три години, не три часа. И ако преподобният не обичаше да слуша толкоз собствения си глас, може би щеше да бъде по-лесно за всички останали. Освен туй не виждах нищо от листата на цветята на бонето на Дот Джесъп, зад която седях.
— Охлювите — обади се Ама и Сестрите я зяпнаха с недоумение. Тя бавно сваляше престилката си. — Колко дълго могат да спят охлювите? Цели три години. И колко време ще ме карате, момичета, да чакам за вечеря? И къде, в името на милостивия бог, си мислиш, че отиваш, Итън Уейт?
Замръзнах на място до вратата. Явно нищо не можеше да отвлече вниманието на Ама. Тя нямаше да ме пусне да изляза сам през нощта — не и след посещението на Ейбрахам и пожара в библиотеката, и станалото с леля Пру. Повлече ме към кухнята и застана пред мен, сякаш се канеше да ме изтезава.
— И внимавай какво ще ми кажеш. Не си мисли, че няма да позная, ако се опиташ да ми наговориш някакви глупости.
Огледа се из кухнята — търсеше дървената си лъжица, но аз я бях изпреварил и я бях пъхнал в задния джоб на дънките си. Нямаше дори и молив на разположение, така че бе напълно невъоръжена.
Реших да действам.
— Ама, нищо особено не е станало. Казах на Лена, че ще вечерям у тях.
Искаше ми се да мога й споделя истината, но не можех. Не и докато не откриех какви ги вършеше с онзи бокор в Ню Орлиънс.
Ама обаче сложи ръце на ханша си и не се предаде.
— Вечерта, когато съм приготвила прочутото си кълцано свинско на барбекю? По рецептата ми, печелила три пъти синя панделка на панаира? И очакваш да повярвам на тези дрънканици? — изсумтя тя и тръсна глава. — Ще предпочетеш някакви префърцунени глупости в златна чиния пред моето свинско?
Ама нямаше много високо мнение за способностите на Кухнята и имаше право.
— Не. Просто… забравих.
Това си беше истината, макар че тази сутрин бе споменала какво ще готви за вечеря.
— Хм…
Личеше, че не ми повярва. Което беше напълно разбираемо, защото обикновено това беше моята престава за рая.
— Л.И.Ц.Е.М.Е.Р.И.Е. Девет хоризонтално. Като че ли си намислил нещо, Итън Уейт, и го криеш от мен. И то не е вечеря.
И тя също беше намислила нещо и го криеше. Но нямах дума за това.
Наведох се към нея и я прегърнах през кръста.
— Обичам те, Ама. Нали го знаеш?
Също бе чиста истина.
— О, знам много неща. Знам, че си толкова далече от истината, колкото е майката на Уесли от бутилка уиски, Итън Уейт.
Отблъсна ме, но бях спечелил. Ама, стояща в тази задушна кухня, в която толкова често ме мъмреше, независимо дали го заслужавах, или не, независимо дали го искаше, или не.
— Не е нужно да се тревожиш за мен. Знаеш, че винаги се прибирам у дома.
Тя омекна за миг и докосна лицето ми с ръка, поклащайки глава.
— Продаваш ми сладко ухаещи праскови, малкия, но няма да ги купя.
— Ще се върна до единайсет. — Грабнах ключовете на колата от кухненския плот и я целунах по бузата.
— Нито минута след десет или ти ще къпеш Харлон Джеймс утре. Имам предвид всичките кучета — и живото, и препарираните!
Изнизах се от кухнята, преди да ме спре за нещо. И преди да се усети, че бях отмъкнал дървената й лъжица със себе си.
— Гледай само! — Линк се надвеси през прозореца на волвото и колата започна да се накланя в неговата посока. — Еха!
— Сядай долу.
Той се тръсна обратно на мястото си.
— Виждаш ли тези черни следи? Сякаш някой е мятал напалм или е стрелял с огнехвъргачка към „Рейвънуд“. И после е спрял.
Линк беше прав. Дори на бледата лунна светлина виждах ясно дълбоките бразди, поне метър широки, от двете страни на пътя. На няколко метра от портите на имението спираха. „Рейвънуд“ бе недосегаем, но мащабът на нападението от онази нощ срещу къщата на Лена явно е бил невероятен. Тя не беше казала колко зле е било, а и аз не я бях питал. Тревожех се прекалено много за собственото си семейство, за моя дом, за моята библиотека. За моя град.