Сега се взирах в щетите и се надявах това да е най-лошото. Спрях встрани на пътя и двамата излязохме от колата. Трябваше да погледнем следите от това пиротехническо чудо, което се бе изсипало върху „Рейвънуд“.
Линк се приведе над черната бразда пред портата.
— Близо до къщата е по-дебела. Точно преди да изчезне.
Вдигнах една черна клонка и тя се натроши в ръката ми.
— Не прилича на станалото с къщата на леля Пру. Там беше по-скоро като торнадо, това тук е като от пожар — като при библиотеката.
— Не знам, човече. Може би Бесовете причиняват различни неща на различните хора… и не само хора.
— Чародейците са хора.
Линк вдигна друг клон и го огледа по-внимателно.
— Добре де, всички ние сме хора. Знам само, че това нещо е изпържено.
— Смяташ ли, че е дело на Сарафина? Тя си пада по огъня.
Не ми се искаше да обмислям този вариант, но беше възможно. Сарафина не бе мъртва. Беше там някъде и едва ли щеше да остане встрани от играта.
— Да, тя е гореща, секси жена, така е. — Линк забеляза, че го гледам, сякаш е полудял. — Какво? Не мога ли да я наричам така? Което си е вярно, си е вярно.
— Сарафина е царицата на мрака, тъпако.
— Да си гледал филми напоследък? Царицата на мрака винаги е някоя много секси мацка. Поне трета степен по моята скала. — Изтри пепелта от натрошилия се клон от дланите си. — Да се махаме оттук. Нещо наоколо ми причинява адско главоболие. Чуваш ли този звук, все едно няколко триона режат нещо?
Обвързващите заклинания. Вече можеше да ги усеща.
Кимнах и тръгнахме към колата. Ръждясалите, скърцащи порти се отвориха пред нас в сенките, сякаш ни очакваха.
Тук ли си, Лена?
Пъхнах ръце в джобовете си и погледнах към къщата. Виждах прозорците, дървените щори, обрасли с бръшлян, като че ли стаята на Лена изобщо не бе променена. Знаех, че това е илюзия, и че от мястото си вътре тя ме вижда през стъклените стени.
Опитах се да накарам Рийс да остане в стаята си заедно с Риан, но както можеш да предположиш, тя не беше особено съгласна да съдейства.
Линк се беше втренчил в портика на прозореца, разположен точно срещу този на Лена.
А какво стана с Ридли?
Попитах я дали иска да дойде. Реших, че няма начин да пропусне как всички се събираме тази вечер. Каза, че ще дойде, но кой знае? Напоследък се държи доста странно.
Ако „Рейвънуд“ имаше лице, стаята на Лена щеше да бъде едното му мъждукащо око, а този на Ридли — другото. Паянтовите капаци бяха отворени и висяха неравно от двете страни, а прозорецът зад тях бе мръсен. Преди да се обърна, зад прозореца на Ридли премина сянка. Поне реших, че е сянка; на лунната светлина беше трудно да се каже по-точно.
Не виждах кой е. Бяхме прекалено далече. Но прозорецът започна да се тресе, по-силно и по-силно, докато капаците се откачиха от пантите и паднаха на земята. Сякаш някой се опитваше много упорито да го отвори, дори това да означаваше да събори цялата къща. За момент помислих, че е земетресение, но земята не се тресеше. Само къщата беше странна.
Итън?
— Видя ли това? — попитах аз Линк, но той зяпаше комина.
— Виж, тухлите падат — каза той.
Къщата се разтресе още по-силно и някаква енергия премина през нея. Входната врата се разклати.
Лена!
Затичах се към вратата. Чувах как вътре нещо се чупи. Протегнах се и докоснах горната греда, в която бяха издълбани чародейски символи. Нищо не се случи.
Почакай, Итън. Нещо не е наред.
Добре ли си?
Добре съм. Чичо Макон смята, че нещо се опитва да проникне вътре.
Оттук изглежда по-скоро, че някой се опитва да излезе навън.
Вратата се отвори и Лена ме издърпа в къщата. Усетих плътната завеса от енергия и сила, докато минавах през прага. След това, което бях преживял отвън, се почувствах облекчен, че съм вътре. Докато не се огледах наоколо.
Вече бях свикнал с постоянно променящия се интериор на имението. Бях виждал всичко — от класическия вид на стара плантация до обстановка като в готически филм на ужасите, но се оказах неподготвен за тази гледка.