— Бесовете — казах изневиделица. Всички все още ме зяпаха. Лив кимна търпеливо, очаквайки да кажа нещо смислено.
— Да… напоследък имаше много по-голяма тяхна активност от обикновено.
— Не. Исках да кажа, ами ако ние предполагаме, че нещо се опитва да проникне в „Рейвънуд“ заради всичко, което Ейбрахам стовари върху нас?
Мариан ме погледна с недоумение.
— Библиотеката ми почти изгоря до основи. Къщата на лелите ти бе унищожена. Не е ли нормално да допуснем нещо такова?
Всички в стаята ме гледаха така, сякаш съм идиот, но аз продължих:
— Ами ако грешим? Ако някой прави това отвътре?
Лив повдигна вежди.
Ридли размаха ръце.
— Това е най-тъпата…
— Всъщност е гениално — каза Лив.
— Разбира се, че ще мислиш така, Мери Попинз — направи многозначителна гримаса Ридли.
— Да, така мисля. И освен ако нямаш по-убедителни факти, този път ще си затвориш устата и поне веднъж ще ме изслушаш. — Леа се обърна към Макон. — Итън може да е прав. Има аномалия в числата, която не можех да обясня. Но ако променя позицията на данните, всичко вече има идеален смисъл.
— Защо някой ще прави това отвътре? — попита Лена.
Гледах втренчено червения бележник на масата — редиците с цифри, познатите и безопасни неща.
— Въпросът не е защо. — Гласът на Макон звучеше странно. — А кой?
Лена погледна към Ридли. И двамата си мислехме едно и също. Ридли направо подскочи в стола си.
— Подозирате мен? Винаги мен вините за всичко, което се обърка тук!
— Ридли, успокой се — каза Макон. — Никой…
Но тя го прекъсна.
— А някога хрумвало ли ти е, че данните на малката ни мис Съвършенство може да са погрешни? Не, защото се връзваш на всичко, което тя ти каже!
Лена се усмихна.
Не е смешно, Лена.
Не се смея.
Макон вдигна ръка.
— Достатъчно. Напълно възможно е нещо не да се опитва да проникне в „Рейвънуд“, а да е вече тук.
— Не мислиш ли, че щяхме да забележим, ако някое от тъмните създания на Ейбрахам беше преодоляло обвързващите заклинания? — Лена явно не бе убедена.
Макон стана от стола си, без да откъсва очи от мен. Гледаше ме както онази вечер, когато се видяхме за първи път и аз му показах медальона на Женевиев.
— Добър довод, Лена. Трябва да предположим, че има пробив.
Леа Рейвънуд се взираше съсредоточено в брат си.
— Макон, за какво мислиш?
Той заобиколи масата, докато стигна до мен.
— По-интересно ми е за какво мисли Итън. — Зелените му очи започнаха да блестят. Заприличаха ми на ярката светлина, която излъчваше Сиянието.
— Какво става? — прошепнах на Леа, която изглеждаше направо поразена.
— Знаех, че силите на Макон са се променили и че е станал чародеец. Но нямах представа, че може да преследва мисли.
— Какво означава това?
Хич не ми звучеше добре, като се имаше предвид, че Макон се взираше право в мен.
— Умът е лабиринт, а Макон може да си проправя път през него.
Приличаше на някой от отговорите на Ама, с които тя никога всъщност не ти казваше нищо.
— Смяташ, че може да чете мисли ли?
— Не така, както си представяш? Може да усеща смущенията и аномалиите, нещата, които не принадлежат обикновено на съзнанието.
Леа се взираше в Макон. Зелените му зеници искряха, но бяха разфокусирани, сякаш не виждаше нищо. И все пак бях сигурен, че точно в този миг ме преценяваше. Беше притеснително да те виждат, без да те гледат. Макон се взираше в мен една безкрайно дълга минута.
— Ти, от всички хора…
— Аз, какво?
— Изглежда си довел нещо — не, някого — с теб тази вечер. Неканен гост.
— Итън никога не би направил такова нещо! — възкликна изненадано Лена.
Аз бях не по-малко изненадан, но Макон не й обърна внимание и не откъсна очи от мен.
— Не мога да се обзаложа с живота си, но нещо се е променило.
— За какво говорите? — попитах тихо аз. В стомаха ми се надигаше гадно чувство.
Мариан се изправи бавно, сякаш не искаше да го стресне.
— Макон, знаеш, че Редът влияе на силите на всички. Ти не си имунизиран. Възможно ли е да усещаш нещо, което не е тук?