Зелената светлина изчезна от очите на Макон.
— Всичко е възможно, Мариан.
Сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Преди миг ме обвиняваше, че съм довел нещо или някого в „Рейвънуд“, а сега просто така бе променил мнението си?
— Мистър Уейт, струва ми се, че нещо не е наред с теб. Нещо значително липсва. Което обяснява защо долавям странник в дома си, макар този странник да си ти, млади човече.
Всички се втренчиха в мен. Стомахът ми се преобърна, сякаш земята все още се движеше под краката ми.
— Липсва? Какво ми липсва?
— Ако знаех, щях да ти кажа — каза по-спокойно вече Макон. — За нещастие, все още не съм сигурен.
Не знаех за какво говореше той, а и вече не ми пукаше. Нямаше да седя и да слушам как ме обвиняват в някакви неща, които не бях направил, защото силите му се бяха прецакали, а той беше прекалено арогантен, за да си го признае. Светът ми се разпадаше и имах нужда от отговори.
— Надявам се, че добре сте се позабавлявали с ловуването на мислите ми, или както там го наричате, сър. Но не за това съм дошъл да говорим.
— А за какво си дошъл да говорим, мистър Уейт? — отпусна се Макон на стола си начело на масата. Каза го така, все едно губех времето на всички, а това само ме вбеси още повече.
— Осемнайсетата луна не е за „Рейвънуд“ или Лена. А за Джон Брийд. Но не знаем къде е той и какво ще се случи, когато тя настъпи.
— Мисля, че е прав — каза замислено Лив, докато дъвчеше края на химикалката си.
— Мислех, че ще искате да знаете и да ни помогнете да го намерим. — Изправих се. — И съжалявам, ако нещо ми липсва и сякаш не съм аз. Може би е свързано донякъде с факта, че светът ни се разпада.
Итън, къде отиваш?
Това са пълни простотии. Писна ми.
— Итън, успокой се, моля те — каза Мариан и се пресегна към мен.
— Кажи го на Бесовете, които унищожиха целия град. Или на Ейбрахам, на Сарафина или на Хънтинг. — Гледах право към Макон. — Защо не насочите своето рентгеново зрение към тях?
Итън!
Приключих тук.
Той нямаше предвид…
Не ме интересува какво е имал предвид, Лена!
Макон продължаваше да се взира в мен.
— Няма съвпадения, нали така? Когато вселената ме предупреждава за нещо, обикновено това е гласът на майка ми. А когато тя ми говори, аз я слушам.
Излязох навън, преди някой да успее да каже нещо. Не беше нужно да съм Водач, за да видя тези, които бяха загубили пътя си.
4.X
Гумено пиле
Виждах само огън. Усещах жегата и се взирах в цвета на пламъците. Оранжево, червено, синьо. Огънят има много повече цветове, отколкото хората смятат.
Бях в къщата на Сестрите, в капан.
Къде си?
Погледнах в краката си. Знаех, че ще бъде тук всеки момент. И тогава чух гласа, през пламъците под мен.
АЗ ЧАКАМ.
Спуснах се надолу по стълбището, към гласа, но стъпалата се разпадаха под краката ми и внезапно вече летях стремглаво в бездната. Строполих се на пода, раменете ми пробиха горящите дъски.
Видях оранжево, червено, синьо.
Осъзнах, че се намирам в библиотеката, а не в мазето на лелите ми, където май трябваше да бъда. Навсякъде около мен горяха книги.
Да Винчи. Дикинсън. По. И още една.
„Книгата на луните“.
Видях и проблясък на нещо сиво, което не беше част от огъня.
Беше той.
Димът ме погълна и аз припаднах.
Събудих се на пода. Когато погледнах в огледалото в банята, лицето ми бе покрито със сажди. През целия ден се опитвах да не кашлям, въпреки че по гърлото ми бе полепнала пепел.
След спора ми с Макон, или каквото там беше, спях по-зле от обикновено. Когато се карах с него, това водеше до скандал и с Лена, което бе много по-болезнено от караниците с всички хора накуп, които познавах. Но сега всичко бе различно и Лена не знаеше какво да каже, също като мен.
Опитвахме се да не мислим за ставащото около нас — за нещата, които не можехме да спрем, и за отговорите, които не можехме да открием. Но то винаги стоеше някъде там, в някое ъгълче на съзнанието ни, макар да не си го признавахме. Стараехме се да се съсредоточим върху нещата, които можехме да контролираме — като това как да опазим Ридли встрани от проблемите и как да прогоним скакалците от къщите си. Защото, когато всеки ден е като края на света, след известно време той започва да ти се струва съвсем обикновен, колкото и налудничаво да е това. И нищо не е същото като преди.