— Не разбирам защо се дразниш толкова.
— Ами, не знам. Може би, защото се присъедини към същия отбор, който организира цяла кампания в града да ме изгонят от училище. Сещаш ли се, „Ангелите на Джаксън“?
Ридли се намръщи.
— Все едно. Кажи ми нещо, което има нещо общо с мен.
Погледнах към прозорците с ъгълчето на окото си. Все още се тресяха. Един клон се блъсна в стъклото, сякаш бе просто бурен, изтръгнат от земята. Хванах една от къдриците на Лена и я увих около пръста си.
Успокой се, Лена.
Спокойна съм.
Тя не е искала да те нарани.
Не. Защото дори не забелязва, че го прави, нито пък й пука.
Обърнах се към Линк, който бе скръстил ръце зад врата си и се наслаждаваше на сценката.
— Ти знаеше ли за това?
Той се ухили.
— Не пропускам тренировка. О, стига, не се сърди. Тя изглежда много секси в тази къса поличка. Трета степен по скалата ми за горещо, бейби.
Ридли се усмихна. Бях абсолютно убеден, че Линк е полудял.
— И ти смяташ това за добра идея?
Той сви рамене.
— Не знам. Щом й харесва, пич… А и нали си чувал онази мисъл. Дръж приятелите си близо, а враговете си… Чакай, как продължаваше?
Погледнах към Лена.
И аз искам да видя същото. Как ще продължи?
Прозорците се разтресоха още по-силно.
На следващия ден отидохме да видим сами. Момичето се справяше, нямаше как да й отречем това. Въпреки че Ридли носеше полата си на мажоретка, съчетана със сребриста блузка вместо със стандартната униформа в златисто и синьо, беше много добра.
— Чудя се дали й се удава, защото е била Сирена — казах на глас аз, докато наблюдавахме как Ридли се разтяга и подскача в единия край на баскетболното игрище.
— Да, и аз — измърмори Лена, но не изглеждаше много убедена в тази възможност.
— Какво, да не смяташ, че е намесено някакво чародейско проклятие? Има ли латинска дума за „мажоретка“?
Лена наблюдаваше внимателно поредния шпагат на Ридли.
— Не знам. Но смятам да разбера.
Гледахме тренировката от най-високата скамейка и след първите десет минути вече беше ясно какво всъщност ставаше и коя бе истинската причина, поради която Ридли се бе включила в отбора. Тя заместваше Савана по всеки възможен начин. Сега Ридли бе в основата на пирамидата, поддържайки останалите момичета. Водеше отбора при някои от наземните изпълнения. Останалите се опитваха да й подражават, копирайки движенията й, които изглеждаха почти несъзнателни. Когато Ридли викаше вдъхновяващите възгласи, гласът й бе толкова силен, че разсейваше момчетата на игрището. А може би причината за това бе металическото й сребристо горнище.
— Хайде, момчета! Хайде, диви котки! Дайте топката насам, забивайте яко! Подайте ми пас, Ридли е до вас!
Момчетата от отбора започнаха да се смеят. Всички, освен Линк. Той изглеждаше така, сякаш искаше да я замери с топката. И още някой явно не беше доволен. Савана скочи от резервната скамейка, на която седеше и наблюдаваше тренировката с все още бинтованата си ръка, и се запъти към Ридли.
— Предполагам, че това не е от одобрените им възгласи.
Лена се приведе напред и подпря лакти на коленете си.
— Мисля, че между игричките на Ридли и Савана всички ще бъдем изключени от училище преди края на сезона.
И двамата знаехме какво става, когато предизвикаш жени като мисис Сноу. Да не споменаваме самата Савана Сноу.
— Е, трябва да признаем едно на Ридли. Октомври е и тя още е в „Джаксън“. Задържа се повече от три дни.
— Напомни ми да й изпека торта, когато се прибера довечера у дома, за да я поздравя за това гигантско усилие — отвърна язвително Лена. — Последния път, когато ходихме на училище заедно, през повечето време й пишех домашните. Иначе щеше да кара всяко момче в училището да го прави вместо нея. Това е единственият начин, който познава тя.
Лена отпусна глава на гърдите ми. Пръстите ни се сплетоха и усетих изгарящо пробождане. Въпреки че кожата ми щеше да започне да гори след няколко минути, болката си струваше. Исках да запомня това усещане — не пробождането, а докосването преди него. Начинът, по който ръката й се допираше до моята.
Не бях мислил, че ще дойде време, когато ще трябва да се мъча да помня. Когато тя ще бъде някъде другаде, а не в моите прегръдки. До миналата пролет, когато Лена ме напусна, и спомените — някои прекалено болезнени, за да ги помни човек, други прекалено болезнени, за да бъдат забравени — бяха единственото, което имах. Това бяха нещата, на които държах сега.