Споменът как седя с нея на стълбището на предната ни веранда.
Как си говорим мислено чрез Келтската нишка, докато лежа в леглото си, а тя в нейното. Как си играе с гердана си, когато се унася в мислите си, както правеше и в момента, докато наблюдаваше играта.
И най-вече споменът за всичко необикновено, което имахме помежду си, което бе толкова невероятно и изключително. И то беше такова не защото тя бе чародейка. А защото бе Лена и аз я обичах.
Наблюдавах я, докато тя наблюдаваше Ридли и Савана. Докато скандалът ставаше все по-шумен — въпреки че не ни беше нужно да чуваме гласовете им, за да разберем какво ставаше.
— Добре, това е гигантска грешка — изпъшка Лена, когато Савана започна да крещи в лицето на Ридли, а тя й съскаше като улична котка. — Виждаш ли какво имам предвид? Не можеш да се закачаш с нея така и да очакваш да ти се размине.
Лена беше напрегната. Личеше, че се колебае дали да не слезе долу, преди нещата да станат грозни.
Емъри я изпревари, примамвайки Ридли към местата за зрителите извън игрището. Савана се опита да изглежда гневна, че са я лишили от възможността да се сбие, но очевидно изглеждаше облекчена.
Както и Лена.
— Още малко и ще почна да харесвам Емъри.
— Не можеш да решиш всички проблеми на Ридли вместо нея.
— Не мога да реша нито един от тях. Всъщност през по-голямата част от живота си правех точно това — не успявах да реша проблемите й.
Побутнах я с рамо.
— Затова се наричат така — „проблемите на Ридли“.
Тя се успокои и се облегна назад на скамейката.
— Кога стана толкова дзен?
— Не съм дзен.
Бях ли? Всъщност можех да мисля само за майка си и за уникалната отвъдна мъдрост, която бе постигнала. Ако бях нормален човек, това може би щеше да ми се стори зловещо.
— Майка ми дойде да ме види.
В мига, в който го казах, съжалих за думите си.
Лена се изправи толкова бързо, че ръката ми направо политна.
— Кога? Защо не си ми казал? Какво ти каза?
— Преди няколко нощи. Не ми се говореше за това…
Особено след като във видението от същата нощ бях видял как майката на Лена постепенно потъва в мрака. Но имаше още нещо. Ставах все по-объркан — насън говорех с леля си, която бе в кома, а когато бях буден, постоянно забравях разни неща. В съзнанието ми се бе загнездила мисълта за надвисващата, неизбежна гибел на света. Не исках да признавам колко се бе влошило състоянието ми — нито на Лена, нито дори на себе си.
Тя се извърна отново към игрището. Чувствата й бяха наранени.
— Е, явно днес си пълен с информация.
Исках да ти кажа, Лена. Но не знаех как. Исках първо да го осмисля.
Можеше да го направиш — както сега.
Опитвах се да разбера някои неща. Мисля, че през цялото това време съм й бил сърдит, сякаш я обвинявах, че е умряла. Доста налудничаво звучи, нали?
Итън, спомни си как се държах, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв. Направо бях полудяла.
Не беше виновна.
Не казвам, че бях. Защо постоянно говориш за вина? Майка ти не е виновна, че е умряла, но част от теб все още я обвинява. Нормално е.
Седяхме един до друг на скамейката, без да говорим. Наблюдавахме как мажоретките скандират и играчите си подават топката на игрището под нас.
Итън, защо смяташ, че се открихме в сънищата си?
Не знам.
Хората обикновено не се срещат така.
Предполагам. Понякога се питам дали всичко това не е просто част от един от онези сънища на хората в кома. Може би в този момент всъщност лежа в Здравния център.
За малко да се разсмея, но внезапно се сетих нещо.
Здравният център.
Осемнайсетата луна. Питах майка ми за това.
За Джон Брийд?
Кимнах.
И тя каза нещо за това как злото има много лица и аз нямам право да съдя никого.
Аха. За вземането на решения и отговорности. Частта със съденето. Виждаш ли? И тя е съгласна с мен. Сигурна съм, че би ме харесала.