Имах само още един смахнат въпрос.
Лена, чувала ли си някога за колелото на съдбата?
Не. Какво е това?
Според майка ми не е нещо. А човек.
— Какво? — възкликна на глас Лена.
— Странното е, че постоянно се натъквам на този израз, колелото на съдбата. Леля Пру го спомена, когато бях заспал в стаята й. Трябва да е свързано по някакъв начин с Осемнайсетата луна или майка ми не би заговорила за това.
Лена се изправи и ми протегна ръка.
— Хайде.
Надигнах се и аз.
— Какво ще правиш?
— Ще оставя Ридли сама да решава проблемите си. Да вървим.
— Къде отиваме?
— Да решим твоите.
9.X
Страната на „доброто око“
Очевидно Лена вярваше, че решението на моите проблеми ни очакваше в библиотеката на Гатлин, защото пет минути по-късно бяхме там. Подвижна лека ограда обграждаше сградата, която приличаше по-скоро на строеж, отколкото на библиотека. Липсващата част от покрива бе покрита с огромни сини пластмасови плоскости. На вратата бе спуснат килимът, който бе изтръгнат от пода, унищожен както от водата, така и от огъня. Минахме по обгорените дъски и влязохме вътре.
Срещуположната страна на библиотеката бе закрита с тежки плоскости. Това бе изгорялата половина. Не исках да поглеждам как е вътре. Половината, в която стояхме ние, бе също толкова потискаща. Купчините ги нямаше, заменени от кутии и кашони с книги, които изглеждаха разпределени по видове.
Съсипаните. Отчасти съсипаните. Оцелелите.
Само каталогът с картоните стоеше там, недокоснат от стихията. Никога нямаше да се отървем от това нещо.
— Лельо Мариан! Тук ли си?
Минах през редиците с кашони, очаквайки да видя някъде Мариан, разхождаща се или стояща до някоя купчина с отворена книга в ръце.
Вместо това видях баща си — седеше върху един кашон зад каталога и разговаряше ентусиазирано с една жена.
Нямаше начин.
Лена застана бързо пред мен, за да не забележат, че всеки миг щях май да повърна.
— Мисис Инглиш! Какво правите тук? И мистър Уейт! Не знаех, че познавате учителката ни.
Тя успя дори да докара усмивка на лицето си, сякаш фактът, че сме се натъкнали на тях бе приятно съвпадение.
Не можех да спра да ги зяпам втрещено.
Какво, по дяволите, прави той тук… с нея?
Ако баща ми бе стреснат, определено не му пролича. Изглеждаше въодушевен, дори щастлив, което бе още по-ужасно.
— Знаеше ли, че Лилиан знае почти толкова за историята на окръга, колкото майка ти?
Лилиан? Майка ми?
Мисис Инглиш вдигна глава от разпилените по пода книги и погледите ни се срещнаха. За миг ми се стори, че зениците й бяха с цепка в средата като на котка. Дори стъкленото й око, което не беше истинско.
Лена, видя ли това?
Кое?
Но вече нямаше какво да се види — само учителката ни по английска литература, мигаща с клепач над стъкленото си око, докато наблюдаваше баща ми с другото, „доброто“ око. Косата й беше посивяла и рошава, пасваща идеално със сивия стар пуловер, който носеше върху безформената си рокля. Тя беше най-коравият учител в гимназията, ако не броим „пробойната“ — страната на „лошото“ око. Никога не си бях представял, че е възможно да съществува извън класната стая. Но ето я, съществуваше, и то в компанията на баща ми. Направо ми се догади.
Баща ми продължаваше да говори.
— Лилиан ми помага с проучването ми за „Осемнайсетата луна“. Книгата ми, помниш, нали?
После се обърна отново към мисис Инглиш, захилен до уши.
— Вече не ни чуват изобщо какво им говорим. Половината от студентите ми слушат музика на айподите си или говорят по телефоните си дори в час. Все едно са глухи.
Мисис Инглиш погледна със странно изражение към него и се разсмя. Осъзнах, че никога преди не я бях чувал да се смее. Самият смях не бе притеснителен. Но това, че мисис Инглиш и баща ми имаха за какво да се шегуват помежду си — да. Притеснително и абсурдно.
— Това не е съвсем вярно, Мичъл.
Мичъл?
Това е името му, Итън. Не се шашкай.
— Според Лилиан Осемнайсетата луна може да бъде възприемана като силен исторически мотив. Фазите на Луната могат да се координират с…