— Приятно ми е да ви видя, госпожо — прекъснах го аз. Не можех да понеса теориите на баща ми за Осемнайсетата луна, нито да слушам как ги споделя с учителката ми по английски. Минах покрай тях и се запътих към архива. — Да се прибереш навреме, татко. Ама готви свинско печено.
Нямах представа какво готвеше Ама, но свинското печено бе любимото му, а аз исках той да се прибере у дома за вечеря.
Исках да бъде някъде, далеч от учителката ми със стъкленото око.
Тя явно разбра това, което баща ми не схвана — че всъщност не исках да я възприема по друг начин, освен като учителка, защото Лилиан изчезна на мига и на нейно място се появи мисис Инглиш.
— Итън, не забравяй, трябва ми плана ти за есето ти върху „Салемският процес“. На бюрото ми до края на часа утре, моля. И вашето, мис Дюшан.
— Разбира се, госпожо.
— Предполагам, че вече имаш план?
Кимнах, макар че напълно бях забравил за есето, а да не говорим за плана. Английската литература не бе начело на списъка с приоритетите ми напоследък.
— И? — погледна ме с очакване мисис Инглиш.
Малко помощ тук, Лена?
Не ме гледай. Не съм мислила за това.
Благодаря ти.
Смятам да се скрия в отдела с наръчниците, докато те си тръгнат.
Предателка!
— Итън? — повтори настоятелно мисис Инглиш.
Погледнах я, а през това време баща ми гледаше мен. Всъщност май всички ме зяпаха. Почувствах се като златна рибка, хваната в капана на малка стъклена купа. Колко дълго живееха златните рибки? Това беше въпрос от състезанието „Риск“ на Сестрите от преди няколко вечери. Опитах се да се сетя.
— Златна рибка — казах внезапно, незнайно защо. Напоследък често ми се случваше да изстрелвам разни неща, без да помисля.
— Моля? — попита мисис Инглиш и ме погледна объркано. Баща ми се почеса по главата, преструвайки се, че не се срамува от мен в този момент.
— Искам да кажа, какво е да живееш като златна рибка заедно с другите златни рибки в един аквариум. Сложно е…
Мисис Инглиш не беше особено впечатлена.
— Осветлете ме, моля, мистър Уейт.
— Правото да съдиш и свободната воля. Мисля, че ще пиша за това. Кой има право да решава какво е добро и какво зло? Грехът и т.н. Дали идва от някакво по-висше място, дали от хората, с които живееш? От твоя град?
Не знам дали говорех аз, спомняйки си за съня си, или майка ми слагаше думите в устата ми.
— И? Кой притежава тази власт, мистър Уейт? Кой е върховният съдия?
— Предполагам, че все още не знам. Все още не съм написал есето, госпожо. Но не мисля, че златните рибки имат правото да се съдят една друга. Вижте докъде са стигнали тези момичета в „Салемският процес“.
— Дали някой извън общността би свършил по-добра работа?
През тялото ми премина студена вълна, сякаш наистина имаше правилен или грешен отговор на въпроса. В часовете по английска литература нямаше правилно или погрешно, стига да изложиш достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на мнението си. Но имах чувството, че вече не говорим за задача по английски.
— Предполагам, че ще отговоря в есето си — измърморих аз, извръщайки поглед встрани. Чувствах се доста тъпо. В час щеше да бъде подходящ отговор, даже забавен, но тук, пред нея, звучеше по съвсем различен начин.
— Да не прекъсвам нещо? — обади се в този момент Мариан, моето спасение. — Съжалявам, Мичъл, но днес трябва да затворя библиотеката по-рано. Поне това, което е останало от нея. Опасявам се, че трябва да свърша някои важни неща… пак библиотечни.
Погледна към мисис Инглиш с усмивка.
— Моля, посетете ни пак. С малко късмет до лятото ще се възстановим и ще отворим нормално. Приятно ни е, че възпитатели използват нашите ресурси.
Мисис Инглиш започна да събира нещата си.
— Разбира се.
Мариан ги изпрати до вратата, преди баща ми да попита защо не си тръгвам с него. Обърна табелката и заключи вратата — не че беше останало нещо, което си струваше да се открадне.
— Благодаря, че ме спаси, лельо Мариан.
Лена си подаде главата иззад купчините кутии.
— Тръгнаха ли си?
Държеше една книга, увита отчасти в един от нейните шалове. Виждах заглавието, полуприкрито от искрящата сива материя. „Големите надежди“.
Книгата на Сарафина.