Сякаш следобедът ми не беше достатъчно лош.
Мариан извади една кърпичка и изтри стъклата на очилата си.
— Мястото не е напълно безопасно. Очаквам някои официални посетители и съм твърдо убедена, че ще бъде по-добре, ако двамата не сте тук при тяхното пристигане.
— Само минутка. Да си взема чантата — извика Лена и изчезна зад кутиите, но аз бързо се озова до нея.
— Какво правиш с това нещо?
Грабнах книгата от ръката й, но в мига, в който я докоснах, строшените лавици потънаха в мрак…
Първия път, когато го срещна, бе късно вечер. Сарафина знаеше, че не бива да излиза сама навън по това време. Смъртните не бяха заплаха за нея, но имаше и други създания, които я очакваха. Но гласовете бяха започнали да й говорят и тя трябваше да се махне от къщата.
Когато видя фигурата на ъгъла, сърцето й се разтуптя. Но когато мъжът приближи, Сарафина осъзна, че той не е заплаха за нея. Дългата му брада бе бяла, косата му бе със същия цвят. Носеше тъмен костюм, дълга вратовръзка и се подпираше на лъскав черен бастун. Усмихваше се, сякаш двамата се познаваха.
— Добра вечер, дете. Очаквах те.
— Извинете? Мисля, че ме бъркате с някого — усмихна му се тя. Сигурно старецът бе изкуфял.
Възрастният мъж се разсмя.
— Няма грешка. Познавам Катаклиста, щом го видя.
Сарафина усети как кръвта във вените й изстива.
Той знаеше.
От плочките на тротоара внезапно избухнаха пламъци, само на няколко стъпки от бастуна на стареца. Сарафина затвори очи и се опита да се контролира, но не успя.
— Нека си горят. Тази нощ е студено — усмихна се мъжът, недокоснат от огъня.
Сарафина трепереше.
— Какво искате?
— Дойдох да ти помогна. Виждаш ли, мила, ти си от моето семейство. Може би трябваше да се представя. — Протегна ръката си към нея. — Аз съм Ейбрахам Рейвънуд.
Името й беше познато. Беше го виждала на фамилното си дърво, от страната на своите полубратя.
— Хънтинг и Макон казват, че си мъртъв.
— Приличам ли ти на мъртвец? — усмихна се той. — Не можех да умра. Чаках теб.
— Мен? Защо?
Собственото семейство на Сарафина не й говореше. Трудно й бе да повярва, че някой я бе чакал.
— Все още не разбираш точно какво си, нали? Чуваш ли зова? Гласовете? — попита мъжът и погледна в пламъците. — Виждам, че вече си открила дарбата си.
— Не е дарба, а проклятие.
Той се обърна отново към нея и тя видя черните му очи.
— Така… Кой ли ти е казал това? Чародейците, предполагам. — Поклати глава. — Не съм изненадан. Чародейците са лъжци, само една крачка ги дели от смъртните. Но ти не си такава. Катаклистът е най-могъщият чародеец в нашия свят, роден от Мрачния огън. Прекалено силен, за да бъде възприеман като чародеец, поне аз така смятам.
Възможно ли беше това? Можеше ли именно тя да притежава най-могъщата дарба в чародейския свят? Част от нея жадуваше това да е вярно — да бъде специална, а не отритната. Тази част, която искаше да се предаде на гласовете.
Да изгори всичко по пътя си.
Да накара всички хора, които я бяха наранили, да си платят.
Не!
Опита се да прогони тези мисли от съзнанието си. Джон. Фокусира се върху Джон и красивите му зелени очи.
Цялата се тресеше.
— Не искам да съм Мрак.
— Прекалено е късно за това. Не можеш да се противиш на своята същност — разсмя се Ейбрахам. Звукът бе зловещ. — Сега, нека да видим тези красиви жълти очи.
Ейбрахам беше прав. Сарафина не можеше да се бори със самата себе си, но можеше да прикрие същността си. Нямаше друг избор. Беше разкъсвана между две души, които се бореха за едно и също тяло. Правилното и погрешното. Доброто и злото. Светлината и Мракът.
Джон бе единственото нещо, което я водеше към Светлината. Тя го обичаше, въпреки че понякога тази любов й се струваше все повече като спомен. Нещо далечно, което можеше да види, но не и да докосне. Но тя все пак се протягаше към него и се опитваше.
Най-лесно виждаше спомена, когато бяха в леглото, преплели телата си в едно.