— Знаеш ли колко много те обичам? — шепнеше й Джон, устните му леко пареха ухото й.
Сарафина се прилепваше още по-близо до него, сякаш неговата топлина можеше някак си да попие в студената й кожа и да я промени отвътре.
— Колко?
— Повече от всичко или всеки друг на света. Повече от мен самия.
— И аз те обичам така.
Лъжкиня. Дори сега чуваше гласа в главата си.
Джон се наведе към нея, докато челата им се допряха.
— Никога не съм чувствал и няма да чувствам същото към друг човек. Винаги ще си само ти — прошепна той с нисък и дрезгав глас. — Вече си на осемнайсет години. Омъжи се за мен.
Сарафина чуваше и друг глас някъде в тайните мрачни стаички на съзнанието си, глас, който нахлуваше в мислите и сънищата й късно нощем. Ейбрахам. Мислиш, че го обичаш, но не е вярно. Не можеш да обичаш някого, който не знае коя си всъщност. Ти не си чародейка. Ти си една от нас.
— Изабел? — Джон се взираше в нея, търсеше в очите й момичето, в което бе влюбен. Момиче, което малко по-малко бе поглъщано от някой друг.
— Да — отвърна Сарафина и го прегърна.
Каква част от нея бе останала?
Обви ръцете си около врата на Джон, притеглена към него още веднъж.
— Да, ще се омъжа за теб.
Лена отвори очи. Лежеше на мръсния циментов под до мен, върховете на кецовете ни почти се докосваха.
— О, божичко, Итън. Започнало е, когато е срещнала Ейбрахам.
— Майка ти вече е била призована от Мрака.
— Не знаем това. Може би е щяла да се пребори, както чичо Макон.
Знаех колко отчаяно Лена искаше да повярва, че има нещо добро в майка й. Че не е била предопределена от самото начало да стане убийцата и чудовището, което и двамата познавахме.
Може би.
Изправихме се на крака тъкмо когато Мариан се появи иззад кашоните.
— Късно е. Колкото и да ми липсва вашето търкане на пода, наистина ще ви помоля да тръгвате. Срещата няма да е от най-приятните, опасявам се.
— Какво имаш предвид?
— Съветът ще ме посети.
— Съветът?
Не бях сигурен за кой от всичките съвети в окръга говори.
— Съветът на пазителите.
Лена кимна и се усмихна със съчувствие.
— Чичо Макон ми каза. Можем ли да направим нещо? Да напишем някакво писмо, да подпишем петиция? Да раздаваме флайери?
Мариан се усмихна — беше оценила шегата, но изглеждаше уморена.
— Не. Те просто си вършат работата.
— Която е?
— Да са сигурни, че останалите от нас следват правилата. Мисля, че тук опира до въпроса за разграничаване на делата и отговорностите. Готова съм да поема отговорност за стореното от мен. Но нищо повече. „Цената на величието е отговорността.“
Погледна ме очаквателно.
— Ъъъ, Платон? — предположих плахо аз.
— Уинстън Чърчил — въздъхна тя. — Това е всичко, което те могат да поискат от мен, и всичко, което мога аз да поискам от себе си. Време е вече да си вървите.
Едва сега забелязах, че Мариан бе облечена с много немариански дрехи. Вместо обичайните цветни рокли носеше дълга черна роба върху черна рокля. Сякаш щеше да ходи на погребение. А това бе последното място, на което щях да я пусна да отиде без мен.
— Няма да ходим никъде.
Тя поклати глава.
— С изключение на вкъщи.
— Не.
— Итън, не съм убедена, че идеята е добра.
— Когато с Лена бяхме сами под обстрела на всички онези полудели жени от ДАР, ти излезе и ни защити — ти и Макон бяхте единствените. Няма начин да те оставя сама.
Лена се тръсна на един от малкото оцелели столове и се настани удобно.
— Нито пък аз.
— Много сте мили и двамата. Но възнамерявам да ви държа далече от това. Мисля, че така е по-добре за всички ни.
— Не си ли забелязала, че когато някой каже нещо такова, никога не е добре за никого. Особено за човека, който го казва?
Погледнах към Лена.
Върви и доведи Макон. Аз ще остана тук с Мариан. Не искам да минава през това сама.
Лена вече бе при вратата, ключалката се отвори сама, преди Мариан да успее да каже нещо.
Тръгвам.