— Къде сме? Можеш ли да видиш? — провикна се Лив под мен. Не успях да намеря стабилна опора за краката си по ронещата се стена, но някак се измъкнах отгоре.
— В полето от другата страна на път номер 9. Виждам нашата къща оттук. Мисля, че преди да построят шосето, това поле е принадлежало на семейството ми.
— Значи домът на Уейт е бил сигурно скривалище. Лесно е било да се измъква храна директно от килера и да се изнася през тунела в полето.
Лив гледаше към мен, но по погледа й личеше, че е някъде другаде.
— После, нощем, когато е било безопасно, са се измъквали навън. — Спуснах се пак долу и издърпах капака на мястото му. — Чудя се дали Итън Картър Уейт е знаел за това. Дали е бил част от него.
След като го бях виждал във виденията си, ми се струваше, че е нещо, което би направил.
— Чудя се дали Женевиев е знаела — каза Лив.
— Какво знаеш за Женевиев?
— Четох информацията за нея.
Естествено, че я е чела.
— Може би са го правели заедно.
— Може би има нещо общо с това — каза Лив, загледана в нещо зад гърба ми.
— Кое?
Тя посочи с ръка. Зад мен имаше дъски, заковани във формата на X. Но дъските бяха изгнили и вратата под тях се виждаше ясно.
— Итън. Да не би да си въобразявам…
Поклати глава.
— Не. И аз ги виждам.
Не беше смъртна врата. Разпознах символите, издълбани в старото дърво, макар да не можех да ги разчета. Зад тайната врата, водеща нагоре, имаше втора, за света на чародейците.
— По-добре да тръгваме — каза Лив.
— Имаш предвид да влезем там — уточних аз, като оставих фенера на пода.
Лив вече бе извадила дневника си и скицираше символите, но все още звучеше притеснено.
— Исках да кажа, че е време да се прибираш.
Въпреки тона й, знаех, че и тя е изкушена като мен да разбере какво се крие зад вратата.
— Знаеш, че искаш да отидеш там.
Някои неща никога не се променят.
Дръпнах, за да разхлабя първата дъска, и тя се отлепи с лекота.
— Това, което искам, е да стоиш далеч от Тунелите, преди да вкараш и двама ни отново в проблеми.
Последната дъска почти се разпадна в ръцете ми.
Пред нас имаше двойна дървена порта. Долната й част сякаш изчезваше в мръсния под. Наведох се, за да огледам по-отблизо. Там наистина имаше корени, които свързваха вратата със земята. Прокарах ръка по тях. Бяха груби и стабилни, но не можах да кажа на какво дърво са.
— Това е ясен. И офика, така мисля — каза Лив. Чувах я как пише в дневника си. — В района на Гатлин няма нито ясени, нито офики. Това са дървета със свръхестествена сила. Те защитават създанията на Светлината.
— Което означава?
— Което означава, че вратите са направени и донесени някъде отдалече. И могат да водят точно на такова място.
Кимнах.
— Къде?
Тя постави ръката си на рисунката, издълбана в трегера на вратата.
— Нямам представа. Мадрид. Прага. Лондон. В Англия имаме ясен и офика.
Започна да прерисува символите от вратата на листа пред себе си. Дръпнах една от дръжките с двете си ръце. Желязната ключалка изскърца, но вратата не се отвори.
— Въпросът не е в това.
— Така ли?
— Въпросът е какво правим тук? Какво се очаква да открием? — Дръпнах дръжката отново. — И как да минем от другата страна?
— Това са три въпроса — измърмори Лив, загледана във вратите. — Мисля, че е на принципа на трегера в „Рейвънуд“. Издяланите в дървото символи са като някакъв код за достъп, за да влезем вътре.
— Досетих се. Но как по-точно?
— Опасявам се, че няма да е лесно. Чакай. Това дума ли е? — попита тя и започна да бърше прахта от рамката на вратата, където имаше издълбан някакъв надпис.
— Това е чародейска врата, не бих се изненадал. — Потърках дървото с ръка и то се разрони под пръстите ми. Каквото и да беше, бе древно.
— Temporis Porta. Вратата на времето. Какво означава? — попита Лив.
— Означава, че нямаме време за това. — Опрях чело на вратата. Усещах прилива на топлина и на енергия от мястото, където древното дърво докосваше лицето ми. То вибрираше.
— Итън?
— Шшш…
Хайде. Отвори.
Знам, че има нещо, което трябва да открия.