Докато в един момент се блъснах в някого, който не се движеше. Вдигнах глава и погледнах право в стъкленото око на Лилиан Инглиш.
Мисис Инглиш? Какво прави тя тук?
— Итън?
— Мисис Инглиш! Трябва да ми помогнете. Хванали са Мариан Ашкрофт. Ще я наранят, а тя не е виновна. Не е направила нищо!
— Какво мислиш сега за даването на присъди?
— Какво?
— Есето ти. Трябва да е на бюрото ми утре.
— Знам. Не говоря за есето си.
Тя изобщо разбираше ли какво ставаше?
— О, мисля, че говорим точно за това.
— Съдията греши. Те всички грешат!
— Някой трябва да е виновен. Редът е нарушен. Ако Мариан Ашкрофт не е виновна, кой тогава е?
Нямах готов отговор.
— Не знам. Майка ми каза…
— Майките също лъжат — прекъсна ме мисис Инглиш с напълно лишен от емоция глас. — За да позволят на децата си да изживеят голямата лъжа на смъртното си съществуване.
Вече не можех да сдържам гнева си.
— Не говорете за майка ми. Не я познавахте.
— Колелото на съдбата. Майка ти знаеше за него. Бъдещето не е предрешено. Само ти можеш да попречиш на колелото да се стовари върху Мариан Ашкрофт. И да смаже всички.
Мисис Инглиш изчезна, а залата в миг се опразни. Пред мен имаше гладка врата от офиково дърво, сливаща се плавно със стената, сякаш винаги е била там. Temporis Porta.
Пресегнах се към дръжката. В мига, в който я докоснах, се озовах отново от другата страна, в смъртния тунел, очи в очи с Лив.
— Итън! Какво стана? — прегърна ме тя и аз усетих познатото трепване в мен, връзката, която винаги бе съществувала и продължаваше да съществува между нас.
— Аз съм добре, не се тревожи — отдръпнах се и видях как усмивката й изчезва, а страните й поруменяват, докато осъзнаваше какво бе направила.
Започна да размахва неловко ръце встрани, като че ли искаше да изчезнат на мига.
— Какво видя? Къде беше?
— Не съм много сигурен, но знам, че беше Отвъдният съвет на пазителите. Разпознах двама от Пазителите, които бяха тук в библиотеката. Но мисля, че беше бъдещето.
— Бъдещето ли? Откъде знаеш? — попита Лив припряно. Виждах, че мислите й вече препускат бясно, за да възприемат новата информация.
— Беше процесът на Мариан, който още не се е състоял.
Лив въртеше умислено молива, който обикновено държеше затъкнат зад ухото си.
— Temporis Porta означава „врата на времето“. Възможно е.
— Сигурна ли си?
След това, което видях, се надявах да е по-скоро предупреждение — нещо като възможно бъдеще, което не беше неизбежно.
— Няма как да знаем, но ако Temporis Porta е някакъв вид портал, което също ми се струва доста вероятно, значи може да си видял нещо, което все още не се е случило. Истинското бъдеще.
Лив започна да пише нещо в червения си дневник. Знаех, че иска да запечата всяка подробност от този разговор.
— След видяното се надявам искрено да грешиш.
Тя спря да пише.
— Не е било нещо добро, така ли?
— Не. Ако това наистина е било бъдещето, не можем да позволим на Мариан да отиде на този процес. Обещай ми. Ако те дойдат отново, ще ми помогнеш да я държим настрана от Съвета. Не мисля, че тя знае…
— Обещавам.
Лицето на Лив бе мрачно, гласът й — пресипнал; личеше, че се опитваше да не се разплаче.
— Да се надяваме, че има и друго обяснение.
Но още в мига, в който го казах, бях сигурен, че нямаше. Както и Лив.
Върнахме се обратно по стъпките си, през калта, жегата и мрака, докато вече не чувствах нищо освен тежестта на моя свят, който се разпадаше.
13.X
Златният билет
В онази нощ, след посещението на Пазителите, Мариан се прибра у дома си и не излезе повече, поне доколкото можех да кажа. На следващия ден се отбих при нея, за да видя дали е добре. Тя не отговори на потропването ми по вратата, а не беше и в библиотеката. На по-следващия ден пощата й стоеше отвън на верандата, неприбрана. Опитах се да погледна през прозорците, но щорите и завесите бяха спуснати.
Днес отново позвъних на звънеца, но пак нямаше никакъв отговор. Седнах на най-горното стъпало и започнах да преглеждам пощата й. Нямаше нищо особено — сметки, писмо от университета „Дюк“, вероятно за някое от нейните проучвания. Имаше и няколко върнати писма, но не разпознах адреса. Кингс Лангли. Защо ми звучеше толкова познато? В главата ми сякаш се стелеше мъгла, нещо се опитваше да изплува в съзнанието ми, но не успяваше да си пробие път.