— Това трябва да е за мен, предполагам — каза Лив, като приседна до мен на стълбището. Косата й бе сплетена на плитка, носеше къси изрязани дънкови панталонки и тениска с периодичната система на нея. Беше си същата. Но знаех, че лятото бе променило много и нея.
— Така и не те попитах как си след случката в библиотеката, след срещата със Съвета. Добре ли си?
— Предполагам. Повече ме уплаши това, което стана при Temporis Porta.
Наистина изглеждаше уплашена и някак отнесена.
— Мен също.
— Итън, мисля, че е било бъдещото. Ти мина през вратата и си бил пренесен в друго физическо пространство. Така действат времевите портали.
Залата на Съвета на пазителите не ми приличаше на сън или на видение. Бе като да пристъпиш в друг свят. Как ми се искаше този свят да не беше бъдещето…
Лив се натъжи. Явно я притесняваше още нещо.
— Какво има?
— Мислех си… — започна тя, като въртеше нервно селенометъра си. — Temporis Porta се отвори само за теб. Защо не ми позволи да мина и аз?
Защото лошите неща се случват на мен. Това си мислех, но не го казах на глас. Не й бях казал и за присъствието на мисис Инглиш в бъдещето.
— Не знам. И какво ще правим сега?
— Единственото, което можем. Трябва да сме сигурни, че Мариан няма да стигне до мястото на Съвета.
Погледнах към вратата.
— Може би трябва да сме доволни, че не излиза от къщи. Трябваше да се досетя, че нищо хубаво няма да излезе от ровенето из килера на Ама.
— Освен конфитюрите — усмихна се лукаво Лив. Опитваше се да ме разсее от единственото нещо, от което не можех да се отърва — от мен самия.
— С череши?
— Ягоооди — произнесе издължено думата тя, наслаждавайки се на звуците, както явно се бе наслаждавала на сладкото. — Изядох го с лъжица направо от буркана.
— Звучиш като Ридли. Яде само захар, постоянно.
Лив се усмихна, когато го казах.
— Все се каня да те питам. Как са всички, Ридли, Линк, Лена…?
— Ами нали знаеш. Ридли обръща училището с главата надолу. Сега е мажоретка.
Лив се разсмя.
— О, Сирена, мажоретка… Не съм фен на американската култура, но дори и аз оценявам сходството.
— Предполагам, че си права. Линк е най-готиният и ухажван пич в гимназията, когото някога си виждала. Мацките направо му се лепят, като магнит е.
— А Лена? Щастлива, че чичо й се върна, обзалагам се. И ти.
Не погледна към мен и аз не я погледнах. Когато най-накрая проговори отново, гледаше към ослепителното слънце. Толкова силно не желаеше да ми го каже в лицето.
— Трудно ми е, знаеш ли? Понякога се усещам, че мисля за теб, сещам се за разни неща, които искам да ти кажа. Неща, които намирам за смешни и странни… но ти не си тук.
Исках да хвърля пощата на Мариан и да се спусна надолу по стълбите. Вместо това си поех дълбоко дъх.
— Знам. Останалите сме все още заедно, а ти си сама. След всичко, което преживяхме, те изоставихме. Гадно е.
Казах го. Мисълта ме тормозеше, откакто се бяхме прибрали в Гатлин, от деня, в който Лив изчезна в Тунелите с Макон.
— Не съм сама. Имам си Макон. Той се държи чудесно с мен, почти като баща. — Завъртя разсеяно кожените гривнички на китката си. — Но ми липсвате ти и Мариан, а това, че не мога да разговарям с никого от вас е направо ужасно. Не искам да я вкарвам в повече проблеми. Но е все едно изведнъж да ти кажат, че трябва да се откажеш от сладоледа, скаридения чипс или шоколадовото мляко.
— Знам. Съжалявам, толкова е странно.
Странен беше този разговор. И беше толкова типично за Лив, че така смело го започна.
Погледът й пробяга някъде встрани от мен, опита се да се усмихне.
— След като се видяхме вчера, си мислех… Не е като да не можем да си говоря с теб, без да се опитам да те целуна. Знаеш, че не си чак толкова неустоим, нали?
— Говори ми!
— Иска ми се да си напечатам надпис и да си го лепна на челото. Официално заявявам, че не желая да целувам Итън Уейт. Моля, позволете ни да сме приятели.
— Може да си отпечаташ тениска с надпис „Платонични отношения“.