— Или „Никакви срещи“.
— „Не съм привлечена.“
Лив въздъхна и взе върнатото писмо от купчината.
— Това е резултат от моето самосъжаление отпреди няколко седмици. Писах вкъщи и питах дали няма да ме приемат обратно.
Осъзнах, че не знам нищо за семейството на Лив.
— Вкъщи ли? При родителите ти?
— Имам само майка. Баща ми отдавна го няма. Нали знаеш, бляскавият свят на теоретичната физика. Но не искам да се връщам при нея. Молих я да ме прати отново в „Оксфорд“. Отказах се от университета, за да дойда тук. Стори ми се, че е крайно време да си тръгна. Или поне така мислех преди две седмици.
— А сега? — попитах аз. Странно, но не исках да си отива.
— Сега чувствам, че не мога да оставя Мариан сама с цялата тази каша на главата.
Кимнах, загледан във връзките на обувките си.
— Бих се радвал, ако просто излезеше от къщата.
Но не исках да мисля за бъдещето, с което щеше да се сблъска, когато й се наложеше наистина да излезе.
— Знам. И в библиотеката не идва. Може би има нужда от още време.
Разбира се, Лив бе минавала по същия път като мен. Толкова много си приличахме, по толкова много неща. Не само защото бяхме единствените смъртни в уравнението.
— Знаеш ли, беше много смела там, в библиотеката.
Тя се усмихна.
— Беше удивително, нали? Бях доста горда от себе си. После се пъхнах в леглото си и плаках сигурно десет часа, без да спирам.
— Не те виня. Беше си страшничко. — А беше видяла само половината. Сцената в залата на Пазителите беше много по-ужасна.
— Миналата нощ… — започнах аз, но тя ме прекъсна в същия миг.
— Трябва да тръгвам…
Както обикновено, не бях уцелил времето, и изреченията ни се спънаха едно в друго. Останахме така около минута в неловко мълчание. И все пак не можех да се насиля да стана и да си тръгна.
Тя се изправи първа и изтупа панталонките си.
— Радвам се, че успяхме да си поговорим.
— Аз също.
Докато тръгваше по грижливо оформената пътека, водеща към портата на Мариан, внезапно ми хрумна една идея. Не беше идеална, но си я биваше.
— Чакай! — извадих сгънатия оранжев флайер от джоба си. — Вземи я.
Лив се обърна назад.
— Какво има?
— Покана за купона на Савана Сноу, след баскетболния мач с отбора на Съмървил, в събота. Най-желаната покана в града.
Трудно ми беше да го кажа със спокойно изражение.
— И как се уредихте с Лена да бъдете поканени в дома на Савана?
— Подценяваш обединените сили на една бивша Сирена и на един Линкубус.
Тя прибра листчето в джоба си.
— Значи искаш да добавиш и бивш Пазител към тази смес?
— Не съм сигурен, че ние ще ходим, но Линк и Ридли със сигурност ще бъдат там. Трябва да отидеш, да се помотаете заедно, като в доброто старо време.
Лив се поколеба.
— Ще си помисля.
— Защо?
— Няма ли да бъде малко странно, ако с Лена сте там?
Разбира се, че щеше да бъде.
— Защо да е странно? — попитах аз, но знаех, че не прозвучах много убедително.
— Защо хората казват такива неща? Не знам дали на Лена ще й е приятно да съм край вас. — Вдигна глава нагоре, сякаш търсеше отговора на небето, сред все още цялата синя вселена. — Което е още една причина да направим онези тениски.
Пъхнах ръце в джобовете си и се помъчих да измисля някакъв отговор.
— Ти върна Макон от смъртта, защити Мариан. Лена те уважава. Това, което направи, помогна и на нас двамата. На практика живееш в „Рейвънуд“, или поне под него. Вие сте като едно семейство.
Тя присви очи и ме изгледа изпитателно. Не й бях много убедителен. Беше доста логично, тъй като част от думите ми определено не бяха истина.
— Може би. Възможно е. Това е най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства.
— Ще го приема за „да“.
— Трябва да се връщам. Макон ме чака. Но ще си помисля за купона.
Извади ключ от джоба си и го вдигна пред очите ми. Беше ключ във формата на полумесец, като онзи на Мариан. Сега Лив можеше да отваря Външните врати, които свързваха света на смъртните с този на чародейците. Имаше нещо напълно логично, правилно в това. Махна ми с ръка и изчезна зад ъгъла, докато аз се обръщах обратно към мрачната къща. Щорите все още бяха спуснати.
Оставих пощата на купчинка върху люлеещия се стол до входната врата с надеждата, че утре няма да я намеря там. Надявах се спомените ми от Temporis Porta също скоро да изчезнат.